от серията „Диалог с мъдреца“
– Та къде, викаш, е щастието?
– В абсолютната свобода.
– А къде е тя, абсолютната свобода?
– Отвъд всяко очакване, притежание или подчинение на чужда воля – там е тя, свободата!
– Но нали живеем заедно, нали имаме близки хора? Нали не сме сами на тоя свят?
– И да, и не. Живеем с близките си и ги обичаме. Обичаме ги без да зависим от тях – от действията им, от мислите им, от онова, което ни казват или премълчават. Обичаме ги по нашия начин – единствено възможния (!) и ги оставяме ТЕ да ни обичат (или пък не) по своя. Не ги притежаваме, не им позволяваме да ни притежават, не очакваме нищо от тях.Те така или иначе могат да ни дадат само толкова, на колкото са способни. Не можем да им се сърдим за това. Също и те на нас! Защото и ние можем да им дадем единствено каквото и на колкото сме способни – по нашия неповторим начин – без значение от техните очаквания. Накратко: не очаквай нищо и приемай всеки жест – и добър, и лош – като подарък! Вкарай това правило в алгоритъма си – и ето ти я свободата, абсолютната – постигната в една стъпка! При това – сега и веднага!
– А щастието, в този му вид – не е ли твърде самотно занимание?
– Щастието е самотно занимание, да! Но можем да го споделяме с хората, които са готови да го изпитат редом с нас. Понякога тези хора може да са наши близки, а понякога дори съвсем непознати! Стига да сме на една вълна – в точния момент и на точното място. Дори не е нужно да изпитваме едно и също (то впрочем е и невъзможно, защото всеки човек изпитва само своите неповторими и напълно различни емоции)! Достатъчно е да сме заедно, да ни е добре и да споделяме същото топло, човешко отношение едни към други в дадения момент. Така хем сме заедно, хем добре осъзнаваме, че нашето моментно състояние е напълно автономно. То не се припокрива с онова, което е у отстрещния. А само се допълва с него – в дадения момент, в конкретната ситуация, понякога (при добра съвместимост) – и за цял живот.
– Звучи егоистично и бездушно, май?
– А по-алтруистично и сърдечно ли звучи да очакваме от човека до нас да се опитва да влезе в нашата глава и да усеща, разбира и изпитва същото като нас? Нима не е ясно, че всеки отделен индивид е функция на своята уникална комбинация от възпитание, време, среда, интелект, психологически тип, емоционална осъзнатост и милион други фактори, и в този смисъл представлява отделна вселена, така че никой не може да изпитва същото като другия? По-добре ли е да се преструваме от учтива любезност, че споделяме в пълнота чувствата, мислите, убежденията (моментни или трайни) на човека до нас (независимо от степента ни на близост)? Да го будим нощем, за да му разказваме какво сме сънували и какво се върти в главите ни? Да го разпитваме за неговите сънища или за конкретните му мисли в момента? Да се опитваме да разголваме душата му или да я обсебваме с морала, параметрите и настройките на нашата собствена душа? Да лишаваме от пространство и/или да се отказваме доброволно от нашето собствено, в името на някакъв утопичен модел на общо пространство?
– Така като го казваш..
– Опитай!
