Измервач на времето. Това не е нещо, което търсиш или правиш целенасочено. Това е нещо, което се получава от само себе си.
Събуждаш се в два през нощта, помисляш си, че е два през нощта, поглеждаш си телефона и установяваш, че е два през нощта. После в три и петнайсет. Същата работа. И така през час-два – до сутринта. Понякога ти отнема само минута да заспиш отново, а понякога будуваш с часове. И отмерваш минутите. Сега минаха петнайсет. Сега още двайсет. И нямаш нужда да поглеждаш телефона – знаеш си, че тиктакаш съвсем точно – до минута-две, максимум пет.
И ако ти се случи така, че имаш цял уикенд за почивка, останал си сам у дома, нямаш никакви изрични ангажименти, не планираш никакви излизания или забавления…, просто си решил да се отдадеш на релакс – с неприятна изненада установяваш, че функцията ти на измервач на времето не подлежи на изключване. Работи си независимо от теб – от твоята мисъл, воля и цели. От време на време си помисляш – колко ли е станал часът? Пробваш с произволно число и то се оказва точно. Или почти. Петте минути може да са се разтегнали до петнайсет, но не повече…
Не можеш да спреш да измерваш времето, щом веднъж си почнал. Приемаш го като feature и това е.
Имаш само една утеха. И тя е, че някой ден – там, на Бакърената*, ще можеш най-после да се наспиш, непробудно. И функцията на измервач на времето ще се самоизключи – автоматично и окончателно.
Дотогава – на линия!
*…авторката, като класически, уседнал ‘контингент’ на Бакърената, четвърто поколение, е възприела наименованието като нарицателно.. та: още никой още не е избягал от своята бакърена… Засега ни остава единствено да мерим времето – докато цъкаме!
