идентичност ли казахте
„Понякога идентичността, която заявяваме, представлява калка – калка-негатив – на идентичността на противника.“ Амин Маалуф, из „Гибелни идентичности“
В младостта си всеки търси своята идентичност, и държи да е наясно с нея, а също иска и другите около него да бъдат доволно информирани.
Спомням си как, след като получих дипломата си от Техническия университет преди 30+ години, изведнъж си представих как вече съм инженер (!). Звучеше ми толкова невероятно, чак недостоверно, а в същото време – пишеше го черно на бяло в дипломата, явно беше факт отвъд всяко колебание..
Тогава, в края на миналия век, не подлагахме на съмнение написаното в дипломите си, може би защото те не бяха обект на търговски практики и злоупотреби (каквито излязоха наяве в изобилие през последните десетилетия).
Но да се върнем на главната тема: Кой да ми каже тогава, че всяка нова обвивка на идентичността се изгражда постепенно, бавно, с цената на много време, усилия, опит.., а какво пише в дипломата е само един етикет за обща употреба, подробност от прелитащия пейзаж, абсолютно незначителна в контекста на реалното вътрешно припознаване.. Питайте ме сега дали съм инженер! Дори след като излязох активно от професията след над четвърт век упражняване – тя продължава да определя професионалния ми подход към всичко, което правя. И ми помага да го правя, и оставя отпечатък върху начина, по който го правя – ща или не ща..
Така е и с много други елементи на идентичността. Майка не ставаш в мига, когато ти подадат новороденото бебе в ръцете. Да, разплакваш се от щастие и разбираш на мига, че вече никога няма да си номер едно в собствената си житейска класация, защото ТО, малкото същество в ръцете ти – вече се е настанило удобно на тази позиция – безусловно и категорично, ..но да станеш майка в действителност ти отнема много повече време – години на грижа, усърдие, занимания, притеснения, безсънни нощи и пожертвани удоволствия..
И така – в някакъв момент придобиваш опитността на майка – за определен период от време.., не че после ще престанеш да бъдеш майка! Защото.. веднъж майка: завинаги майка – до края на дните ти (!), само че това вече няма да е по начина, по който си била в младостта, изпълнявайки в конкретика, оперативно, ден след ден – тази своя житейска роля.
Така се случва и с други наши идентичности. В семейни хора се превръщаме не по-рано от седмата година брак. Дотогава все ни се струва, че ще се събудим някоя сутрин и всичко ще се окаже един малко по-упорит сън.. Ако се разведем или овдовеем – постепенно се отърсваме от обвивката си на семейни, и пак заживяваме като единаци. Съхраняваме спомена и усещането си за семейни, но навиците ни постепенно се трансформират и оформят в нови навици.
Накратко: нашите идентичности се делят на формални и изпълнени със съдържание; на активни и латентни; а също на действителни и такива, провокирани от външни фактори, често нямащи нищо общо с реалността. Примери за последното има немалко от заобикалящата ни действителност, но аз искам да се спра конкретно на темата за националната идентичност. При това избрах един цитат от романа „Срам“ на британския писател от индийски произход Салман Рушди, който изважда на повърхността не само проблема, но и неговия генезис:
„За никого не е тайна, че наименованието „Пакистан“ всъщност е акроним, съставен в Англия от група интелектуалци мюсюлмани. „П“ като пунджаби, „А“ като афганци, „К“ като кашмирци, „С“ като синдхи, а казват, че „ТАН“ идва да замести провинцията Балучистан. (Както виждате, няма и намек за източните части; Бангладеш не е включена в името на държавата. Приели този факт за подбуда към действие, източните сепаратисти взеха, че се отцепиха още един път от сепаратистите, отцепили Пакистан от Индия, и създадоха независимата държава Бангладеш. Представете си само как се чувства народът на двойно отцепената държава!)
Така че името „Пакистан“ бе родено на запад и чак след това пренесено през граници и бариери (в това число и езикови) и наложено в историята. Приличаше на емигрант възвращенец, завърнал се да живее в разделена на две земя и погребал миналото под стар, надгробен камък, от който набързо са изтрили старите надписи. Сякаш индийското минало никога не е съществувало. Новата страна има нова история. Няма никакво значение върху какво е построена тя. Всичко, свързано с Индия, да се заличи, миналото да се пренапише!“
Е, както се казва, постулатът „Разделяй и владей“ не е от вчера. А когато разделяш на етническа основа, отчеквайки люспа по люспа новосъшити националности – първото, на което учиш новите люспи, е да мразят лучената глава, от която са произлезли. Тяхната еманципация минава през категорично отхвърляне на майчиния организъм.
Но как това се отразява на самите хора, в чисто индивидуален план? Довчера са смятали себе си за Х, от днес са Y, а от утре – нищо чудно да ги обявят и за Z? Как се минава през това? Освен прободени с отровното жило на омразата, често те, особено по-склонните към размисъл, остават до края на живота си заразени със съмнения и колебания относно кои са всъщност, и доколко техните „кръстници“ са реалните им доброжелатели. А всичко това разяжда. Дори да се опитват да привлекат някакви позитивни енергии в живота си, нерядко колебливата им нова същност така и не успява да се справи с новите посоки на компаса.
Ще минат поколения, ще се напишат книги, учебници, исторически студии.. и техните внуци вече ще живеят в пълна яснота и комфорт, но на тях – хората с преходна етническа идентичност – няма да им е никак лесно. Това се отнася не само за националности в процес на еманципация, а също и за цели общности от мигранти. Те винаги ще носят в себе си две противотежести – новата и старата идентичност – и цял живот ще се опитват да уравновесят везната. Или пък просто ще зачеркнат част от себе си, и ще обявят старата си националност за изчерпана. Понякога решение, а друг път – болест, знам ли..
Дори половата и сексуалната идентичност са част от същия проблем. Хората, особено докато са млади, държат не просто да са наясно, а да обявят на целия свят кои и какви са. Така им се струва честно и справедливо спрямо самите тях. Другото е.. да криеш кой си, да се срамуваш, да търсиш половинчати решения..
Колко по-лесно би било за тях, ако знаеха, че всичко е преходно! Да, така е – както физическото ни тяло, активните ни професионални занимания, та даже и етноса – всичко подлежи на развитие и промяна. Защо не тогава и сексуалната идентичност? Колко много хора на тоя свят преминават от единия тротоар на другия, значи и това не е окончателно! Сещам се за Елизабет Гилбърт, авторката на „Яж, моли се и обичай“, но далеч не е единствената.
Сещам се и за една приятелка, 60+, която казва за себе си, че е асексуална. Жена с две деца от две различни връзки зад гърба си, която навремето е обирала овациите, а и до днес изглежда чудесно за възрастта си; която никога не бихте определили като пенсионерка, ако я видите – планинарка, пътешественичка и бохем – твърди, че е напълно изчерпана в сексуален аспект и не се вълнува повече от мъжете в сексуален план. И като цяло от сексуалния план като такъв.. Между нас казано, аз мисля, че това се отнася до всички хора след определена възраст, тъй като е физиологически обусловено, но колицина (и особено мъже!) биха си признали, че са асексуални? Този етикет не им приляга..
С всички тези разсъждения не казвам, че ако утре някой ми заговори, че не съм българка, че не съм жена, че не съм хетеросексуална или че не съм инженер, то той би имал някакъв шанс да ме убеди. А само заявявам вярването си, че всичко това всъщност не е от значение. И не определя същността ми отвътре – на онази, която съм.
За етикета, който носим на гърба си, лепнат там да го четат другите хора – рано или късно (всеки помъдрява по свой начин) махваме с ръка. Но дори за вътрешната ни класификация в даден момент спира да ни пука.
Ще дам отново пример със себе си: Какво ако се окаже например, че някой от дедите ми е бил.. да кажем турчин (?).. Избрах точно тази хипотеза, защото тя е сред най-мъчителните за нас, българите, по обясними исторически причини.
Но.. какво, ако наистина се окаже така? Ако сега някой дойде и ми каже подобно нещо, и дори го докаже – аз ще изпитам само живителна доза любопитство. Ще се събуди изследователския ми дух и ще искам да науча повече за това. И не защото то ще промени нещо от същността ми, а напротив: защото ще докаже още веднъж тъкмо обратното – че не променя нищо. Коя съм аз не зависи по никакъв начин от етикетите и класификациите – били те за вътрешна или за външна употреба.
..А един от прадедите ми впрочем е македонец. От Битолско. Пристигнал в България с параход от Солун за Варна – регулярния маршрут за евакуация на население от тази нещастна, трижди потъпкана земя в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Прислонил се в майка България, както са направили хиляди като него. Затова и до днес из Добружда живеят толкова много потомци на македонските българи – защото от корабите във Варна директно са ги разселвали по най-близките възможни градове и села на Родината..
Съвсем естествено е, че никога в семейството на баща ми не е обсъждан въпроса за неговия етнос. Ако той беше нещо различно от българин, защо щеше да пропътува над 1000 км по вода, през три морета, в т.ч. през вражеските турски води, за да се озове накрая във Варна? Ей ги Сърбия, Гърция.. все свободни от турците земи, на хвърлей разстояние, чий да го дири на майната си, във Варна, по море?! Заедно с много още свои сънародници?
.. Така че – да, ние добре знаем какви са били по етнос хилядите преселници от Македония в края на 19-ти и началото на 20-ти век. После там (след края на първата световна) настъпва ерата „Караджорджович“, в резутат на която на етническата карта се пръква чисто нов етнос, македонския (защото животът е по-мил от названието на етикета). Справка: Henri Pozzi, „La Guerre Revient…“.
И ако днес аз хипотетично издиря някой далечен братовчед от Битоля и му кажа, че моят прадядо Серафим и неговият прадядо „едикой си“ – като братя принадлежат както на моя, така и на неговия етнос, следователно в началото на 20-ти век това е бил един и същи етнос (само толкова, без никакви претенции към днешния ден!), то този братовчед сигурно ще ми счупи челюстта с ритник (така постъпват там с хора от вардаро-македонски произход, които смеят да анонсират връзка с българския етнос, справка Християн Пендиков).
А нещата са толкова прости – какви сме били преди три поколения и какви сме днес, по етикет, няма никакво значение, освен по чисто обективни причини – за изясняване на историческата истина. Всеки от нас е множество от хиляди различни идентичности, които са функция на произхода, средата, семейството, интересите, интелекта, късмета (да попаднеш в определено обкръжение)..
Всички те, тези идентичности, са в непрекъснат процес на трансформация, и е важно да се отбележи, както го е направил А.Маалуф: определят най-вече не кои сме ние, а кои не сме. Посредством етикетите, които си закачаме на гърба, ние се опитваме да дефинираме пред света кои и какви на всяка цена не желаем да бъдем възприемани, че сме.
Ето защо трябва да се отнасяме с усмивка и лекота, както и с доза снизхождение, когато някой заявява категорично своята идентичност. Също и да очакваме подобна реакция, когато заявяваме своята.
идентичност ли казахте идентичност ли казахте идентичност ли казахте идентичност ли казахте идентичност ли казахте идентичност ли казахте идентичност ли казахте идентичност ли казахте идентичност ли казахте идентичност ли казахте идентичност ли казахте идентичност ли казахте идентичност ли казахте идентичност ли казахте идентичност ли казахте идентичност ли казахте идентичност ли казахте идентичност ли казахте
