I част
Напоследък често размишлявам за смъртта и пътя към отвъдното. Свързано е с близък човек, затова и размишленията са доста по-задълбочени от обикновено. Нали знаете – чувате, че някой познат е починал, или пък боледува тежко, минават ви какви ли не тягостни мисли през главата, но след час или след ден вече сте на друга вълна и не успявате да достигнете до сериозните въпроси и отговори, формиращи личната ви концепция за смъртта и за пътя, водещ към нея.. Когато човек е далеч от подобни грижи в собствения си живот, той логично предпочита да концентрира мисълта си върху по-привлекателни теми. А смъртта остава нещо много далечно в представите му, което .. някакси касае предимно другите хора.
Аз успях да оставя малко повече от половин век зад гърба си, витаейки сред абсолютно повърхностни, инфантилни представи за смъртта и за пътя към отвъдното (доколкото изобщо последното някога е било обект на разглеждане в незрелите ми блуждения).
И така, доскоро в личен план аз си въобразявах, че имам добри гени, защото (!) повечето ми предшественици са живели сравнително дълго на този свят и са си отивали без дългогодишни физически страдания, .. или поне аз не съм знаела за такива. И на база на това, формирах във въображението си глуповати мечтания как имам всички шансове също да поживея дълго и добре, като поставях дълголетието в списъка си с първостепенни ценности.
Но дали този мой списък все още съдържа дълголетието? Не мисля. Преобърнах доста от представите си, и към днешна дата дори не бих подменила бленуваното „дълголетие“ с междинната ценност, през която преминах в периода на преосмисляне, а именно: „добро качество на живот докрая“. Макар, разбира се, да отдавам дължимото на тази – без съмнение – ценна стойност, към сегашния момент я разглеждам по-скоро като съпътстваща компонента на жизнения цикъл: резултат на много по-значими процеси, през които човек трябва да премине, за да достигне необходимата зрялост да си тръгне леко от света.
Защото ето какво: Някой, който си тръгва леко за отвъд, едва ли може да се оплаче в последните си отрязъци съществуване от осезание за лошо качество на живот. А и това усещане в крайна сметка е толкова субективно! Някои приносители страдат неистово от същата болка, която за други е само лек бодеж; някои са до смърт изтерзани от придобитите с възрастта недъзи (като слепота или глухота например), други смятат, че това е просто част от пътя, който трябва да извървят и я приемат спокойно, без драма..
Така че няма обективен критерий, по който може да се постави отстрани етикета „добро качество на живот докрая“. Такава оценка е възможна само отвътре, и е свързана с придобитите умения на човека да приема, да смирява духа си, да разпуска рецепторите и сетивата си..
В заключение на по-горните размишления бих добавила, че ако дълголетието вече не представлява кой знае каква ценност за мен, а доброто качество на живот докрая преценявам по-скоро като относително и субективно понятие, то истинската скъпоценност за мен към днешна дата е тръгването с лекота по пътя към отвъдното. Това оценявам като реална стойност понастоящем, но също така си давам сметка, че то е привилегия само на зрелите и зрящи души, извървели пътя до ада и продължили невъзмутимо, подминавайки го като малка гара.
II част
Дълго се измъчвах от страданията на моя баща. Които са по-скоро ментални, отколкото физически, но това не ги прави по-леки..
През последните шест месеца той направи рязък завой надолу по отношение на когнитивното си възприятие, а през последните два месеца и половина е настанен в дом за възрастни с деменция, тъй като .. без да навлизам в подробности – това се оказа единственият работещ сценарий, при който всички останали да съхраним, доколкото е възможно, без големи щети – текущия си душевен и физически статус.
Както можеше да се очаква – той не прие преместването си в дома за възрастни. И не поради някакви обозрими и измерими причини като материален комфорт, храна, грижи, отношение.., които биха били валидни за много други хора.. Съгласно всяка от тези гледни точки, мястото е добро, и можеше да бъде дори още по-добро, ако той го приемаше с отворено сърце. Цялата му пенсия отива там, а тя не е малка. В допълнение – мястото е лицензирано за работа с дементни хора. И наистина персоналът има професионално отношение към работата си, въпреки че недостигът на ресурс, както навсякъде в България, е напълно осезаем и тук.
Но той не прие преместването си, защото е от породата на неприемащите. Неговата концепция за живота му диктува да е нещастен и враждебен. Защото трактовката му за света е такава – той разпознава злонамереност и враждебност във всеки жест, във всяко действие или бездействие около себе си. Той очаква зло и прави всичко възможно, за да го получи, бидейки самият той враждебен и зъл до крайност. Дори ментално несъстоятелен и физически изчерпан – не се отказва от своята резервираност (колко слаба дума!) към света, от подозрителността и недоверието си към хората, от съпротивата и гнева към всичко, което му се случва (докато още можеше да формулира своите мисли, преди около четири месеца, той повтаряше, че някой му е откраднал живота и си го иска обратно, ето това е неговата представа за заболяването му).
Той страда. Хиперактивен е в границите, които му позволява физическото му състояние. Което запада с всеки изминал ден, заедно с менталното – обективно необратим и неизбежен процес при неговата болест. Сърцето му е добре, апетит има, общото му състояние, колкото и да е увредено – не е свързано с непоносими физически страдания. Хората, които се грижат за него са добронамерени, изпълнени с емпатия и мили, доколкото им позволява натоварения график. Не го оставят ненахранен, жаден, необгрижен. Три пъти седмично го посещава масажист, а още три пъти седмично го посещаваме ние, близките му. Получава храна, грижи, разговори, обич. Но е все така неспокоен, все така непримиримо войнствен. Вече говори трудно, не му се разбира. Но продължава да пита, да се тревожи, да търси някакви невидими решения на невидими проблеми, да живее с усещането, че не успява да се справи, че нещата му се изплъзват. И не, това не е от деменцията, това е по рождение. За целия си 85 годишен живот, той не направи нито една крачка в посоката да се отърве от този свой самоунищожителен нрав..
Цялата тази негова съпротива срещу враждебния свят наоколо (една от любимите му фрази навремето беше, че животът е непрестанна борба), тя води до тотално душевно опустошение, което на практика е неговото голямо страдание днес, а не физическите и когнитивни недъзи..
В началото страдах много. Изпитвах угризения, че сме го оставили там, макар и чудесно да зная, че получава грижи, каквито у дома едва ли бихме му осигурили в по-висока степен. Като добавим и изблиците на чувства, понякога граничещи с истерия, предизвикани от емоционално изтощение и свързани с факта, че става дума за близък и обичан човек – нещо, което не помага в ситуации като настоящата.., вероятно за него в това състояние е дори по-добре, че е обгрижван професионално – спокойно, отмерено и без емоции..
Но все пак се будех нощем и се терзаех с часове за това, че той сега е сам, вероятно буден, че е тревожен и може би вие като куче.. Да, и това се е случвало. Крещял е по цели нощи в началото. Но той го беше правил неведнъж и у дома през последните месеци преди преместването. Кой и как би могъл да му помогне, да го успокои, да му даде сила и мъдрост по пътя към отвъдното?!
Уви, никой и нищо отвън и отстрани не може.Тези неща се случват само отвътре..
Ето това бяха двата проблясъка, които ми спасиха живота в текущия момент от моя Път:
Единият, свързан с болезнения въпрос: защо вселената ми причинава това, на мен, в лично качество, за какво ме наказва и докога ще продължи да ме измъчва с тази болезнена, непоносима за мен агония, която изпитва баща ми по пътя към отвъдното? Не беше ли отдавна време да ме избави?!
Успях да си отговоря. Вселената ми дава достатъчно време да проумея своята отделност и да се разгранича от страданието на баща ми, както и от нрава му, който е на практика и главният причинител на неговото страдание (!); да осъзная, че ние с него сме две различни съществования, две отделни същности, и аз не дължа (на него, на вселената или на случайни наблюдаващи тълкуватели) сливане на душевното си състояние с неговото, дори да беше само заради това, че с нищо не бих могла да му помогна: и денонощно да вися до възглавницата му, пак не бих могла с нищо да уталожа душевното му състояние, само бих убила и себе си, нищо повече..
Вселената ме подтиква да проумея добре недъзите му, пробойните в неговата обвивка, ненаваксаните дефицити, неизвървените крачки, неизвършените усилия за това да се научи да приема, да прощава, да взаимодейства със света наоколо. И ми дава време за това. Време, за да успея да съзра и проумея всичко в небходимите подробности; време за да преработя мъката си и време, за да намеря сили да се дистанцирам – само тогава ще съумея включително да му простя за всички пропуски и празнини, настанени в отношенията ни, като запазя финално в душата си само добрите чувства, благодарността и състраданието, без припокриващо отъждествяване на моето Аз с неговото. Време, включително за да се изключа от списъка като същество, което може да поеме част от неговия товар. Време, включително за да направя нужните крачки в лично качество с цел да не свършвам по същия начин, а именно: да култивирам у себе си нагласите, чиято липса при него така брутално ми разбива сърцето в този момент.
Вторият проблясък е свързан с не по-малко болезненото питане: защо вселената причинява всичко това на него самия, защо продължава да му го причинява, защо удължава агонията му, тази неизбежна и зла участ – не е ли справедливо и хуманно да я прекрати най-сетне? Все пак той не беше лош човек. Враждебен, недоверчив, понякога груб – всичко това да. Но умишлено на никого не е навредил. Напротив, помогнал е на доста хора, в това число и на мен, неговата дъщеря, съгласно разбиранията и възможностите си. Жертвал е много в живота си, за да е от полза на другите, каквито и да са били основанията му за това. Заслужава ли да се мъчи?
Успях да си отговоря и на този въпрос. Удължавайки неговата агония, вселената дава шанс не само на мен и останалите му близки – да извървим, всеки за себе си и по своя начин, някакви собствени крачки, свързани със ситуацията. Тя дава шанс също и на него самия. Тя не иска да му отнеме последната надежда да приеме участта си. И не, това приемане не би било функция на способността му за проумяване, уви, вече отсъстваща почти напълно; то все още продължава да бъде възможна функция единствено на неговата душа. Която на базово ниво, без връзка с мозъчната дейност, би следвало да приеме, да се уталожи, да се усмихне. Вселената му дава шанс да си тръгне от този живот в мир и покой, да достигне до тях преживе. Дали той ще успее да израсте в тези свои последни мигове, дали ще извърви крачките, които са му нужни, за да напусне леко? Знам само едно – ако успее, аз ще се радвам за него. Ако не успее – няма да страдам. Защото той е това, което е. А аз съм на отделен разчет от него. Като смирено човешко същество: ще се постарая да приема спокойно неговия край, когато дойде. Спокоен или не, аз ще бъда спокойна и на мястото си. Надявам се.
А дълголетието – никога повече няма да го спомена сред своите ценности! Не е важно колко, важно е как. За да е както трябва, следва да се случва с приемане.
Да се научим да приемаме – това е всичко, от което се нуждаем, включително за да имаме добро качество на живот до края. Без значение на каква възраст и придружени от какви физически и/или ментални заболявания. В дома за дементни хора, където е настанен баща ми, видях десетки старци, накацали по пейките отвън, като ято отлитащи лястовици. Те може да са с излетял ум, но душите им са ведри и спокойни – завидно усмихнати, макар и блуждаещи лица. В противовес: той е с отлетял ум, но с все така тревожна, уплашена и изтерзана душа.
Ето защо аз не си пожелавам дълголетие. Не си пожелавам дори „добро качество на живот докрая“. В контекста на пътя към отвъдното, си пожелавам единствено приемане – на живота такъв, какъвто е – до последен дъх.
пътя към отвъдното пътя към отвъдното пътя към отвъдното пътя към отвъдното пътя към отвъдното пътя към отвъдното пътя към отвъдното пътя към отвъдното пътя към отвъдното пътя към отвъдното пътя към отвъдното пътя към отвъдното пътя към отвъдното пътя към отвъдното
