Има един човек, за когото искам да ви разкажа. Една жена, от сърцето на България. Появила се внезапно в живота ми. Не знам защо. Очите й са като езерата на Рила, косите й – буйни като житата в края на знойното лято. Красива е и сама не знае. Има срещи, тътен гръмовен, блесне, тресне и отмине. Има други – бавни, многословни, помпозни. С нея беше друго. Тя просто се появи. От нищото. И ме заговори, без да знае на кого говори. А може би не й и трябваше да знае. Тя просто беше себе си. И както става понякога, потече извор между нас, чист и пълноводен. От нищото.
Знаете ли какво е да срещнеш човек, за когото не си задаваш въпроси, какъв е, откъде идва, какво иска, какво носи със себе си? Слушаш го и разбираш, някак си отвътре, инстинктивно, че не е необходимо. Че няма място за съмнение. Тази мисъл даже не минава през ума ти. Ти просто разбираш, че това същество е вече част от живота ти. И тъй като всичко това тогава не го осъзнавах, а и още не я бях виждала наживо, попитах я на втория ни разговор по телефона, по-скоро проформа: „Какво да ти донеса от България?“, като предполагах, че ще поиска я суджук, а ракия, и си помислих, че няма нищо да поиска най-вероятно.
Отговорът й ме изненада, … и вие няма да се досетите – гаранция. Пожела голям глинен гювеч. Домакините знаят за какво става дума – нещо голямо, тежко, крехко и адски неудобно за подреждане в стандартните ни малки кухни. А камо ли за транспорт по самолет. Искала да сготви гювеч по нашенски на някакви съседи за благодарност за нещо си. На момента ми стана ясно, че с такова нещо няма да се натоваря, и без това гърбът ми се изкриви от трето десетилетие влачене на куфари. За себе си не бих го взела, а камо ли за човек, когото не познавам, че и за нечии съседи.
Вече в България, в една прекрасна утрин на морето, докато чаках малката да се събуди, за да блеснем на плажа ако не първи, то поне не и последни, се сетих за пустия гювеч и ме зачовърка. Къде ще търся сега гювеч, оставаха ми два дни преди да отлетим обратно за Париж. Два дни след морето, като трябва да се видя с този и онзи, няма да имам време да се мотая по магазини и пазари. Но, реших – ще го купя, пък ще видим дали ще го взема. Обадих се на най-верния ми агент докато си пиех кафето рано сутринта – приятелка, която ми е трудно да определя – като майка ли, сестра ли, съседка ли… за нея имам отделен разказ. Тя пък е от онези, дето като им кажа: „Искам това“ и го прави. Не знам защо. Глезена съм…
И така, гювечът ме чакаше в София до куфара – купен, красиво нашарен и най-вече български. Е, занесох го и той седя няколко месеца в офиса ми, докато русокоската дойде да се запознаем. Минаха години оттогава. Е, не са чак много, но числото е без значение за нашето приятелство. Опознахме ли се, припомнихме ли се една на друга – не знам. Няма значение. Тя ми бърбори, разказва ми. Понякога е въодушевена, пък аз изсумтявам нещо едносрично в отговор. Тя разбира. И никога не се сърди. Слуша ме внимателно. Дори когато й разказвам сънищата си. Ако не ми се говори – чака ме, докато имам настроение за това. Утешава ме. Дори когато не съм й казала колко много ми е тежко.
Карам й се, когато е прекалено добра. Пак не ми се сърди. Просто, защото е безкрайно добра. И може би защото знае колко много я обичам.
