„Как ги правиш?“
Пита ме собствената ми дъщеря. Тази, която грее като слънце в живота ми, от първия ден на своя собствен живот. Това малко същество, което посрещаше с усмивка всеки нов ден и което ми позволи да изживея отново детството си покрай нея.
Рокли, прически, панделки, играчки, тя беше моята кукла, моето най-любимо занимание. Случвало ли ви се е да се ровите в старите играчки на вече порасналите си деца? Ах, какво нещо само ми е минало през ръцете… и какво остана! Попитайте децата си за какво си спомнят, коя играчка е оставила ярка картина в главите им. Може би ще приготвяте друг тип подаръци за внуците си.
Преди години, при поредното изхвърляне на поредната доза пластмаса от ненужните никому вече кашони с играчки, намерих неща, за които нямах никакъв спомен да съм ги правила. Не бяха даже едно, две… бяха доста – шити, плетени… одеяла, хавлии, жилетки, рокли, гащеризони, все за куклите на детето ми. Не ги изхвърлих. Един приятел някога каза, че това, което има стойност в живота е само детайлът, украсата, ненужното… Не му повярвах тогава. Сега се замислям. Може би е искал да ми каже, че голямото удовлетворение идва от отделния дребен елемент.
Като малка исках да имам дълга коса. Не дълга, много дълга коса. Един човек знаеше за тази моя мечта – баба ми. Тя ми показа как да направя от косите на царевичния кочан дълги плитки на любимата си кукла. Помня даже в кой край на градината откъснахме кочаните и къде седнахме да ги плетем, тези плитки.. Тази кукла сигурно съм била самата аз в тогавашните ми представи.
Как ги правя подаръците ли, мила? Не знам. С картинки от детството ми. С тази на татко, когато ми показваше как да загръщам в хартия книга за подарък, как да изглежда така, все едно не е пипнато с ръка. С тази на дядо, когато – знаейки колко много исках като малка да играя на домакиня, посрещаща гости – ми беше донесъл от някаква керамична фабрика чашки, чинийки, бракувани и изхвърлени на пътя. С тази на една от съседките ни, която притежаваше чували със скъпоценни парченца плат, от които аз можех да черпя на воля, за да обличам въображаемите си деца.
И други картини изникват в главата ми. Багерчето на сина ми, не по-голямо от педя, което събираше години наред песъчинките по пясъчниците, ведно с изненадващото спокойствие на съсредоточените му, еднообразни жестове. Не, не съм го изхвърлила. Нито мога да изхвърля онзи дървен сал, който дядо му направи и с който той май никога не игра, но Картината на двамата – с инструментите в ръка, докато майсторяха истинската играчка – е история. Тя не е сал, тази играчка, тя е история, тя е чувство.
Така и за тазвечершната дребна изненада за празника на едно малко момиченце. Не татко й трябва да ми е задължен, а аз трябва да съм признателна, че благодарение на едно нищо и никакво, розово кукленско одеалце – за малко попаднах отново в детството си.
