автор: Салман Рушди
Размисли след опит за убийство
оригинално издание 2024 Ⓒ ИК “Колибри” 2024
/читателски очерк/
Провокативен, смел, автобиографичен роман, който разказва от първо лице за събитията преди, по време и след опита за покушение над Салман Рушди, извършен на 12 август 2022. В този ден писателят трябва да изнесе лекция в Института „Шътокуа“ в щата Ню Йорк, когато мъж от публиката внезапно се втурва на сцената, поваля го и нанася множество удари с нож преди да бъде възпрян. Тежко ранен, Рушди постъпва в болница, където претърпява няколко операции, а след тях го очаква многомесечно лечение и рехабилитация, като зрението на едното му око е бъзвъзвратно загубено.
Атентаторът е 24-годишен, от Ню Джърси, син на ливански емигрант – радикализиран ислямист, привърженик на режима на аятоласите в Иран. Ще се учудите ли, че той не е чел нито „Сатанинските строфи“ (книгата, „обзавела“ автора си със смъртна присъда, издадена под формата на фатва от аятолах Хомейни в далечната 1989-та), нито коя да е друга книга на Рушди? Аз по-скоро щях да се изненадам, ако беше обратното.. Хората, които си служат с нож във взаимоотношенията с останалия свят, рядко четат книги. Ако изключим Корана, разбира се, явно съдържащ цялата информация, която им е необходима и достатъчна.
Романът изследва темите за идентичността, свободата на изразяване, влиянието на религията върху индивида и обществото. Съчетава елементи от политическа сатира, философски размишления и лична драма, като същевременно изобилства от символика и културни препратки, характерни за стила на Рушди. Повествованието съдържа исторически бележки и паралели, свързани както с личния живот на автора, така и с множество преплетени в него събития. Темата за отстояване на правото да казваш каквото мислиш, и за свещеното въздействие на истината (включително върху онзи, който я изрича), е централна.
В своето повествование много откровено, бих казала болезнено открито и разголено, Рушди изповядва пред читателя грозния и тежък кошмар, през който му се налага да премине след покушението – в чисто физически, но също така и в духовен план. Борбата му за физическо оцеляване и възстановяване е съпътствана от болезнен процес на пречистване от гнева, от безсилието пред агресията на омразата, от несигурността, болката и огорчението.
И все пак – неговият Отговор, неговото Надделяване над Злото, .. е Любовта. Тя, в противовес на Злото, е другия централен герой в повествованието.. Рушди винаги майсторски е съчетавал тези две базови сили в романите си, .. но сега се изправя пред реална ситуация в живота си, предизвикваща Любовта на болезнен дуел. И той съумява да се измъкне от светлия изход на тунела. С подкрепата на хората, които обича и които го обичат, Рушди избира и остава (независимо от преживяното) на страната на Доброто. Успявайки да принесе всички свои мъки и опустошения пред олтара на Любовта.
Да понесеш загубите, да се изправиш отново и да продължиш със светлина в душата – това е за мен централното послание на романа Нож.
Но защо е включил в книгата въображаемия си разговор с Н. (както той нарича неуспелия си убиец – може би за да го назове „никой/nobody“ или „нищожество/nothingness/nonentity“)? Беше ми чудно пред кого демонстрира по толкова абсурден начин грамадната пропаст, правеща напълно невъзможен диалога между света на фундаменталния ислям и .. останалия свят. Няма как да се е заблуждавал, че някой от онези-не-хора би имал нагласата, капацитета, моралния ресурс – да прочете и два реда от написаното (та те, както сам го е отбелязал, включително във въпросния „диалог“, признават съществуването на една-единствена книга за прочит, а и какво ли биха разбрали от друга)?!
После реших, че вероятно този абсурден пример за невъзможен диалог е адресиран към една друга прослойка хора – макар също да не съм убедена, че сред нея съществува нагласата, капацитета или моралния ресурс за прочит, а какво ли остава за осмисляне – на написаното. Става дума за онази мощна, гръмогласна и преобладаваща в съвременния свят прослойка, която винаги широко парадира в защита на нечии права, без да признава, че те следва да вървят в комплект с известни задължения и очаквана роля в обществено-социалното пространство. И че при ясно заявен отказ от вписване в средата (на светските държави, предпочетени за пребиваване по собствен избор от онези същите, с правата..), няма разумна логика в отстояването на оставане в сила на въпросните права. В противен случай обществото извършва ритуално, показно самоубийство, изхвърляйки с лека ръка в кошчето трудно постигнатия на своя територия през множество векове назад, цивилизационен напредък.
Може би това е искал да подчертае Рушди чрез въображаемия си, абсурден диалог със своя убиец..
..
