автор: Тициано Терцани, 1995, роман, италианска, ИК “Колибри”, 2024
/читателски очерк/
Тициано Терцани е без съмнение не само ерудиран журналист и въобще човек на словото, умел познавач на източна Азия още от 70-те години на 20-ти век, та чак до първото десетилетие на 21-ви, но и безспорен хуманист, изпълнен с емпатия и социална чувствителност към обитателите и събитията на един континент, който добре познава по силата на професионалния си и житейски път. Цялата му съдба е дълбоко преплетена с Далечния Изток.
Живял и работил като журналист, основно на Шпигел – в Китай, Япония, Хонконг, Виетнам, Камбоджа, Тайланд и Индия, той е овладял много от уменията, които са нужни на един европеец, за да просъществува и дори да успее да се наслаждава на живота в Азия, в това число общуването на китайски език (което, оказва се – за Източна Азия е равностойно на владеенето на английски в западния свят).
В тази книга Терцани разказва автобиографично за една година от живота си, 1993-та, която е посветил изцяло на светоусещането на Изтока. Повеждайки се по акъла на известен гадател, когото среща през 70-те в Хонконг и му предсказва грозяща го опасност при летене почти 20 години по-късно, той решава да се поддаде на инстинктите си.. и къде на шега, къде насериозно – да прекара една година от живота си без да лети. Което за неговата професия и начин на живот практически означава почти пълно откъсване от действителността.
Което и прави.
“Един гадател ми каза” е многопластов разказ за скиталчествата на автора – основно, с малки изключения: из азиатския континент, по суша и по море – в преследване на самозададената цел да посети най-добрите местни гадатели навсякъде, откъдето минава. Може би за да задълбае още по-навътре в онова невидимо, свръхсетивно измерение, за което говори и до чиято неуловима и мистична същност се е докосвал без съмнение неведнъж през десетилетията живот в Азия.
А може би – просто за да си даде малко почивка за размисъл и равносметка, за взиране и оглеждане на детайлите по Пътя (отвъд летищата, климатизираните зони и хотели, за които самият той споделя, че бидейки характерни за тази и всяка друга точка по света – като обичайна среда на действащия журналист, често напълно го изолират от реалността и същината на явленията, за които пише)..
Макар да разглежда гадателската тема от висотата на изследовател, работещ чисто и просто над поредния си творчески сюжет, Терцани не успява напълно да прикрие “подхлъзването” си по наклонената плоскост на предсказателството и все по-обсебващата го мания да посети и този, и следващия гадател, да чуе какво ще му предскажат, да провиди, или поне да надникне през тясната шпионка на третото им око – в собствената си съдба; да препотвърди или отхвърли част от досегашните предказания..
Често говори с нескрита симпатия за социалната функция на предсказателите в културния контекст на Изтока, като я сравнява с мисията, която изпълняват психолозите и психотерапевтите в западните общества. А друг път недвусмислено заявява възхищението си от тяхната свръхсетивност, признавайки им, че са одарени с особен талант, който не можем да отричаме само защото нямаме рационално обяснение и разбиране за него.
Същевременно отношението му към будизма (който е в почти сто процента от случаите водещото религиозно-философско изповедание на “героите” в романа) си остава далеч от предполагаемото ниво. Иначе казано: Терцани се отнася към будизма като един достоен флорентинец, който е неспособен да изскочи от кожата си на носител на изтънченото и префинено светоусещане на преситения от симетрия и изобилие поглед.
Не само че не разбира аскетизма и стремежа към простота на отдадените будисти, но си позволява да бъде на моменти саркастично надменен към него (не към самото му проявление, а някак посредством лансирането на убедеността си, че нещо, което той, западнякът, не проумява, не може да има нужната стойност).
Това за мен (като читател с отношение към будизма и очакващ много повече от автор, прекарал половината си живот в източна Азия) беше разочароващата част от едно иначе наситено с любопитни и интересно разказани истории четиво, на фона на дълбока симпатия и социално солидаризиране с хора и общества, отстояващи, макар и все по-трудно, своята автентичност и културен облик.
В последната глава от книгата все пак авторът прави реверанс към Източното светоусещане, като разказва за финалните акорди от своето едногодишно изгнание, а именно за обучението си да медитира. След не едно и две, меко казано снизходителни изказвания по тази тема, накрая Терцани решава, че трябва да последва мнозината съвети, които е получил по време на своето едногодишно пътешествие по суша и вода (както от гадатели, така и от приятели) и да се впусне във висшия пилотаж на Изтока, а именно: да се научи да медитира. Неговият (както той го нарича) медиатор в това духовно начинание се оказва бивш агент на ЦРУ, и все пак, все пак..
Снизходителният и полушеговит тон към описваните в книгата духовни практики някак присъства през цялото време. Аз лично, колкото и дълбоко да се усещах пренесена в майсторски възпроизведените картини и ситуации, нито за миг не успях да се отърся от присъствието на автора, с недвусмисленото му излъчване на бял европеец от католически произход. Една фигура, изключително силно симпатизираща на азиатския континент, на неговите обитатели и стремежа им за съхранение на идентичността, но винаги през звука на камбанения звън и на неделния орган в Санта Мария дел Фиоре в родната Флоренция.
един гадател ми каза един гадател ми каза един гадател ми каза един гадател ми каза един гадател ми каза един гадател ми каза един гадател ми каза един гадател ми каза
