автор: Назъм Хикмет, 1967, роман, турска, издателство „Слънце“, 2015
/читателски очерк/
Когато видях книгата сред останалите на щанда, името на автора не ми говореше нищо. Прочетох кратката рецензия от Орхан Памук на гърба и това ме накара да я купя. Първо – защото Орхан Памук е изключително авторитетна референция за мен и второ – защото краткото му есе за книгата провокира любопитството ми.
Признавам, че трудно напредвах, особено през първата половина на романа. На моменти се колебаех дали да не го захвърля. Но все пак продължих да чета, а от един момент нататък ми стана достатъчно интересен, за да не мога повече да го изоставя.
За книгата се твърди, че съдържа елементи на автобиографичност, че е последният авторов материал, че е не просто автобиография, а един вид – завещание на автора.
Всъщност знам защо бях малко разочарована. Именно заради суперлативите, включително в увода, изказани от О.П.
А книгата далеч не е приповдигната или пропита от възторг или обаяние.
Тя просто разказва с множество прескачания във времето за живота на един човек, авторовия герой (не знам доколко се преплита със самия автор, но е ясно, че пресечни точки съществуват) – с всичките му неистово лелеяни надежди, илюзии, любови, мечти за бъдещето,.. като че до една несбъднати. Това, ако трябва да го определя с една дума, е роман на несбъднатостта. Заглавието е прекалено оптимистично и звучи почти бохемски (което пък поражда известни очаквания), а в книгата е описан един персонаж, който е на „ти“ с притеснението, терзанието, тъгата, страха (в т.ч. чисто физическия, хипохондричен страх от неизвестността пред лицето на коварната възможност да е заразен с бяс), разочарованието, объркването, душевния смут, колебанието във вярата в доброто и в какво ли не! Не открих точно „хубавия живот“, анонсиран в заглавието, но може би скритото послание на автора е надеждата му в бъдещето. Онова бъдеще, което той и неговият герой добре знаят, че няма да дочакат, но в което вярват опортюнистично и безусловно!
Все пак да си комунист през втората третина на 20-ти век (Назъм Хикмет напуска този свят през 1963, а книгата е издадена 4 години по-късно) не е нещо осъдително от морална гледна точка. По онова време утопията на комунизма държи все още непоклатими позиции в душите и умовете на прогресивните хора, особено на идеализиращите я отвън (в случая – от Турция). По онова време комунистите вярват, че ще съумеят да изградят един по-добър свят за живеене и приемат, че всички несгоди по пътя са необходимата цена, която трябва да платят в името на бъдещето. Може би именно през тази призма авторът разглежда живота на героя си като хубав, въпреки съдбата му на преследвано диво животно; въпреки горестта по загубената студентска любов – рускинята Анушка, останала завинаги в спомените му след като напуска Москва; въпреки затворите, изтезанията, самотата, мъката, неразбирането, бедността, … и горчивия факт, че практически пребивава в изгнание в собствената си родина.
…
Прочетете, ако искате да се потопите в атмосферата на следвоенна, републиканска, но все така ретроградна Турция от 30-те години на 20-ти век; да попаднете в Ленинова Москва, пропита от наивния и романтичен коминтерновски дух; и всичко това – като фон на лутанията на героя, изваян от един „страдащ, но убеден в красотата на живота поет“. Така Орхан Памук определя автора и като че ли в тази дефиниция се концентрира цялата есенция на „Животът е хубав“.
