Дом за възрастни. Галерия обитатели
(I)
Ирена беше съхранила много от себе си. Младежката й усмивка, изпълнена с любопитство и ентусиазъм, макар върху сбръчкано, вече 85-годишно лице, я правеше да изглежда доста по-млада. Сама беше избрала да живее в дома за възрастни хора, след като направи обстойно проучване. Избра го заради големия, красив парк, с който беше заобиколен, широките общи помещения, високите тавани, вехтите плюшени дамаски, старото пиано.. някаква аристократичност и упадъчна тъга витаеха на това място, които й допадаха.
Пренесе цялата си библиотека и я дари на дома още преди да се настани в него – повече от хиляда книжни тома – Томас Ман, Дж. Джойс, Камю, Симон дьо Бовоар, Саган, Керуак, Моравия, Чехов, Достоевски, Пруст, Балзак и още, и още.. Не беше успяла да изчете и половината от тези книги, които вманиачено беше купувала през годините с надеждата да й остане време да им се наслади.. И макар да успяваше да чете почти всеки ден през своя активен живот: работата, децата и домакинството не й бяха позволили кой знае колко..
После се пенсионира, известно време попътуваха по света с нейния човек – един идиличен период от живота й. За съжаление той се разболя и скоропостижно си отиде от света, а тя остана сама. Децата й вече си имаха своите семейства и тя всячески избягваше да ги натоварва със себе си. Имаше период на приятелки, паркове, екскурзии, градинки и кафенета.. После се отегчи, а и повечето от тях изчезнаха – коя на село, коя в гробищата..
Не й се живееше повече в широкия апартамент, където отгледа децата си преди години. Още успяваше някак да го поддържа, но й ставаше все по-досадно да шета, да чисти, да пазарува и готви. Синът й предлагаше помощ, включваше се с дребни ремонти, дъщеря й съдействаше да лъснат паркета и измият прозорците, но тя не се чувстваше комфортно, отнемайки им време, което следваше да посвещават на собствения си живот, а не на нея.. Пък и апартаментът вече не й беше по мярка – празните стаи само събираха прах върху натрупаните, мъртви спомени.
После реши да направи стъпката напред. Проучи домовете за възрастни хора, които отговаряха на нейния бюджет – пенсията й плюс пресметнатата сума от наем за апартамента. С кървящо сърце успя да разчисти от него остатъците от своя живот – някои подари, други продаде през olx, трети изхвърли. Съхрани едно малко куфарче със спомени – снимки и предмети, с които не й се разделяше. И книгите, разбира се – тях прехвърли с дарение на библиотеката на избрания дом за възрастни хора.
После сама се пренесе там. И потъна в книгите си.
Все още има запазено зрение, което й позволява да чете. Стреми се да спортува всеки ден – прави упражнения и тича по пътеката в парковите площи – всяка сутрин и привечер. По половин час, нищо работа, но държи тялото й в кондиция. През останалото време чете. Дори „По следите на изгубеното време“ успя да завърши наскоро, а никога не беше вярвала, че ще й стигне времето.. Нейното спечелено „изгубено“ време.
Децата й я посещават по празници, понякога я канят да им гостува за ден-два, и всички са доволни от тези моменти, най-вече защото са кратки.
А книгите, книгите са нейното необятно море на удоволствието и същевременно спокоен, тих пристан. И тя с нетърпения се завръща към тях след всяка пауза.
..
(II)
Асен беше един добър и усмихнат човек. През целия му живот – с него се живееше, работеше, общуваше лесно. Винаги доволен от това, което има. И готов да го сподели, колкото и да е малко, с други хора, дори непознати. Деен, общителен, приятелски настроен – животът му премина леко и неусетно, като така и не създаде семейство, може би защото не успя да срещна жена, която да го приеме достатъчно насериозно, макар по професия да беше главен счетоводител в голямо държавно предприятие.
Докато беше млад, помагаше на сестра си – разведена, с две малки деца. Живееха наблизо един до друг и той често поемаше грижата за племенниците, а сестра му го канеше да вечеря у тях. После племенниците пораснаха и заминаха да учат в чужбина, за издръжката им също помагаше – за какво му бяха на него пари? Живееше повече от скромно. Не пиеше, не пушеше, не си угаждаше, беше слаб като върлина.
Племенниците останаха да живеят навън, а в редките случаи, когато се завръщаха – бяха радостни да го видят все така млад, енергичен, усмихнат. Сестра му почина от онкологично заболяване, нямаше и шейсет навършени години. Той остана сам.
Един ден осъзна, че не помни къде е оставил ключа за мазето. Беше слизал там съвсем наскоро, а не помнеше. Търси го цяла седмица, безуспешно. Накрая извика ключар и смени бравата. На следващия ден отвори чекмеджето с приборите, и го видя там – ключа. Изобщо нямаше спомен да го е поставял в това чекмедже. Притесни се, но не много.
После забрави цифрите от кода на дебитната си карта, в която му превеждаха пенсията. Никога не беше имал проблеми с паметта, особено пък що се отнася до цифри, нали с тях си беше вадил хляба цял живот?.. А сега чувстваше цели епизоди в главата си като изтрити.
След ден си спомни цифрите и ги записа с флумастер върху кухненската дъска. Опита се да си спомни рождените дати на сестра си, на племенниците. Спомняше си отделни фрагменти. На моменти проблясваха в мозъка му и после изчезваха. Когато успяваше да си спомни повече, записваше си в тефтер, който си купи специално за тази цел. После забрави къде е тефтера.
Разбра накъде отиват нещата. Общопрактикуващият го прати на скенер. Оказа се, че има начална фаза на деменция поради наченала деградация на мозъчната кора.
Звучеше ужасно. Как ще се оправя сам? Насочиха го към дом за възрастни хора. Реши да не отлага преместването, докато все още можеше да организира всичко без чужда помощ. Писа на племенниците, да се погрижат за апартамента. Събра малко дрехи и багаж, за които успя да прецени, че ще са му нужни, хвана автобуса и на собствен ход стигна до дома.
Вечерта, щом си легна в новото легло в малката, семпло обзаведена стая, за пръв път от доста време насам се почувства спокоен и защитен. Беше успял да се добере до сигурен бряг. И вече не трябваше да мисли за хилядите неща, които напоследък го натоварваха и изпълваха живота му с безпокойство!
Рамката на новото му съществуване е облекчаващо семпла – легло, гардероб с няколко ката дреха, шкафче с лични принадлежности, маса, стол – колко е хубаво да минимизираш света около теб! Персоналът ще му помага да си тегли парите от банкомата, .. ще се погрижат практически за всичко, от което има нужда. Ключът от апартамента ще предадат на племенниците, когато дойдат. А той ще има прост, лек живот, който не се нуждае повече от помнене – на цифри, на дати, на събития, на спомени..
Сега той се чувства добре. Потъва в своята мъгла по един спокоен, в хармония със света, начин. Ден след ден, седи на пейката пред сградата на дома, заслушан в ромона на фонтана и птичите трели, постепенно възвръщайки се към своята изначална първичност.
..
(III)
Майка й, кой знае защо, я бе нарекла Веселина. Но тя не беше весела. Не познаваше радостта, а по-скоро не спираше да се измъчва от невидими безпокойства и неясни тревоги. Някакви нейни си, необясними..
Цял живот от Веселина очакваха и изискваха разни неща, но каквото и да правеше тя – все не беше достатъчно, все не беше това.. Не помнеше някога да са я хвалили – нито у дома, нито в училище, нито в работата, нито децата й, нито случайни или нарочни познати – никога никой!
Цялото й същество излъчваше невротична измъченост. Продължаваше и продължаваше да се старае – цял живот. В училище – отличничка; у дома – най-подредената стая и помощ за всичко – пазаруване, чистене, грижа за малкия брат; в работата – най-изпълнителната, успешна и ефективна; като съпруга – всичко, каквото може да се очаква; като майка – подкрепяща, разбираща, дистанция спазваща.
А оценката за нея – все незадоволителна. Вечно всички я считаха за неубедителна, слаба и неуверена; „е, да, да – справя се отлично, ама ..не ни кефи, не питайте защо“; болезнено нещастна и без конкретна причина – нежелана компания по купони и забавления.. Пепеляшка.
Към нея се присламчваха само хора, които успяваха блестящо да експлоатират неспирната й енергия и нестихващи усилия да се хареса. Но това с харесването така и не се получаваше. Тя добре познаваше диагнозата си, както и генезиса на заболяването. Собствената й майка я беше дамгосала право в челото с етикет „незаслужила“ още от раждането и оттам всеки друг бързо надушваше нейната слабост и се възползваше максимално, без скрупули и задръжки. Защото както е добре известно: неоцененото от собствената си майка дете, не спира да обича нея. То спира да обича себе си. Още в ранна детска възраст свиква да вярва, че не заслужава похвали, харесване, обич. А това е себеотричане доживот! И е изписано на челото с едри букви, които може да разчете и най-последният тъпак. Страааашно удобство за околните.
Случи се така, че в рамките на две години, Веселина загуби всичко и всички – работата си, родителите, после и съпруга. Децата заминаха в чужбина. На 50 години остана без почва под краката си. Разбра, че трябва да направи капитални промени в своя живот, иначе нямаше как да продължи.
И.. изведнъж се почувства неочаквано леко. Защото, оказа се, вече никой нищо не очакваше от нея. Откакто се помнеше – за пръв път изпита облекчение. Намери си нова работа без претенции – в едно куриерско бюро, като най-обикновен разносвач. Вече не трябваше да се доказва, защото нямаше пред кого – близките й или не бяха живи, или си имаха свой живот и тя повече не им влизаше в полезрението. Не трябваше да има престижна и добре платена работа, не трябваше да има най-чистия и спретнат дом, не трябваше да има каквото и да е..
И Веселина започна да се освобождава. В продължение на година всеки ден изхвърляше по нещо от живота си. Вещи, навици, задължения, страхове. Изхвърли, подари и дори продаде почти всички семейни и лични притежания. Работата без мисъл й се отразяваше здравословно – изморена, но изпразнена от съдържание се прибираше у дома, хапваше едно кисело мляко и лягаше да спи. Сънищата й се промениха. Свободата и лекотата се настаниха в тях. От невротичната й същност остана сама нуждата ръцете й да са винаги заети с нещо. Обгрижваше градинката пред блока, боядисваше ожулените стени във фоайето на входа, пазаруваше на възрастните съседки.
Дойде ред да се пенсионира. Продаде всичко – жилище, наследствени имоти – децата й нямаха нищо против, те бяха избрали свои пътища, далеч от дома.
На 65 години постъпи в Дома за възрастни хора с усмивка на лице, каквато никога не бе имала в младостта си. Разбра се с управата – докато може и е в добра форма, ще й позволяват да се грижи за цветята и храстите в парка.
Тя и в момента седи на една пейка под смърчовете и майстори градински метлички от орязани жилави клони на габър. С тях ще премита алеите от опадалите листа, щом настъпи октомври. А после ще чака, без излишно вкопчване, настъпването на пролетта. Защото знае – пролетта и нейният път не си принадлежат; и двете един ден ще продължат да се случват независимо един от друг..
