/по следите на един постулат/
Не можеш да се потопиш два пъти в една и съща вода. Постановил го е Хераклит, около пет века преди Христа. Движението и непрекъснатата промяна са в основата на неговата концепция за живота, а сентенцията за потапянето в една и съща вода/поток/река е “доплувала” до нас през вековете почти непокътната. И едва ли може да се формулира по-добре.
Понякога се впускаме в спомените си и копнеем да изпитаме отново същото като преди. Но няма начин. И това е толкова естествено!
Грешка е да се завръщаме в любимите места от нашето минало, ако робуваме на носталгичната нагласа да заварим същото, което сме оставили. Защото това е невъзможно. Материята остарява, физиката променя параметрите на своето съществуване, въздействията се измерват с число, клонящо към безкрай. И само любопитството да се докоснем до новото, в което се е видоизменило добре познатото ни старо (или спомена за него), би внесло смисъл в едно подобно завръщане.
Това е приложимо в пълна степен и към нематерилните неща от живота: довчерашните състояния, емоции, очаквания – около нас и вътре в нас – днес са различни. Това не може да е мотив за страдание, а по-скоро повод за надежда: светът, бидейки функция на безброй променящи се параметри, ни предизвиква с вечните си трансформации, а ние – имаме ли потенциал да го последваме в сложното му уравнение с безброй променливи?
Реката, с всеки следващ прилив, ни очаква. Потапяйки се в новата вода, ние променяме и себе си, и нея.
Неизбежният отпечатък, който взаимно си причиняваме с вселената.
