Ако само можехме
да съблечем дрехата
на постоянната невроза,
която ни държи будни нощем
и омаломощени денем,
в непрекъснатия стремеж
да следим всички параметри
на системата, едновременно!
Колко по-успешни
бихме могли да бъдем
в малките, отделни неща,
които правим!
Този постоянен паразитен шум
на вселената,
ако можехме да го изключим
само за миг,
да го заглушим,
че да не ни пречи
на съсредоточието?
Как да се оставим
на чистата радост
от краткия, нетраен миг
и от конкретното занимание
в този конкретен миг,
тук и сега?
Как да забравим,
че имаме някакви сметки
за уреждане,
някакви обещания, ангажименти,
резултати от изследвания,
неподредени килери за разчистване,
документи, разхвърляни
по хиляди чекмеджета,
задачи, проекти,
срокове за спазване,
неполяти цветя,
изсъхнали дървета за рязане,
плочки за редене
апартаменти за ремонт,
данни за възстановяване..
Абе животът е ад,
какво повече да кажем!
..
Наблюдавах всеки ден
един свой прототип,
който изпусна нишката,
и впоследствие
животът му стана
дори още по-страшен кошмар,
защото той знаеше,
той осъзнаваше,
че вече дори не може
да се сети
за всички онези неща,
за които
е длъжен да мисли –
от сутрин до мрак.
Той ги бе забравил,
понеже пружината,
натегната до краен предел,
в даден миг се бе скъсала
с трясък.
Но той не успя да забрави,
че те съществуват.
И всеки ден се измъчваше
в опитите си
да ги извади от килера
на изтерзаната си душа,
за да ги сложи най-после
в ред.
Той си отиде нещастен,
в ужас и паника
от така и неуспелия
свой опит
да постави нещата
на място.
..
Няма ред в тая вселена.
..и какво не й харесваме
на ентропията?
Защо искаме да въдворяваме ред
в невъдворимото?
Не може ли да се потопим
с наслада във хаоса
плувайки без посока
в хладна, чиста вода?
Дали има шанс
щом го напиша,
да предизвикам
дълбоките слоеве в себе си,
и те да го обработят,
веднъж завинаги,
и да ме пусне най-сетне,
оставяйки ме намира
- един път завинаги?!
..
Чаша вино с цвета
на уморената ми кръв,
нищо друго
не ми идва наум
за утеха
на свечеряване..
Ако само можехме..
