/Разказ/
– Нижат се, бате, дните, като зърна на броеница. Един след друг, един след друг и ако не ги броя, няма да усетя как ще свърши времето ми. Всички си имаме време на тази земя. Много важно кат ще мрем. Друго ме е еня мене, друго. Минават се пустите дни, а мойта Мара все ме не ще. Аресва ме тя, туй го знам. И още не ми е теглила една. Иначе щеше да го направи. Ей на, минава някога по мойта улица. Ако не ме харесваше, щеше ли да минава…И поглежда в мойта посока, кат усети, че я гледам. Ама не ме ще. Толкоз ербап, пък се плаши. Няма си никого, сигурен съм. Гледа си децата сиромашката вдовица и към мъж не поглежда. Обикалят я ти казвам, не един. Тя се смее, но не ги ще. И те бързо се отказват. Не я обичат те. Поседят, поседят, почакат, пък кат видят, че не става, друга наобикалят. И тя пак се смее. Ама и аз нищо не й казвам. Казал съм го веднъж с очи, какво да й повтарям. То плод да откъснеш рано, ще ти киселее. А дните си хвърчат. И гледам плетат сребърни нишки в черните й коси. То мойте вече са оплетени. Казах й веднъж, отдавна беше, че я искам, ама тръгнах на гурбет. Насам, натам, квот спечелих, отиде за паметниците на старите. Нищичко си нямам, ей таз съборетина само. А Мара е лична, къде за такъв като мене ще се хване. Сега съм тука, от доста време вече, броя си дните. И работа си намерих и сам мога всичко да правя. Само Мара да беше с мен, просто да я гледам. Друго не ща, само да ме пари с очите си.
…
– Како, како, все ме питаш що ми тежи на душата. Не обичам да говоря, знаеш, пък и какво да кажа. Беше тежко откак останах сама, ама добри са ми децата, слава Богу. И ей го, виж, пораснаха вече. Имам си една мъка на сърце и никой не знае. Знаеш ли го Захо, Захари, дето се завъртя преди години в село работа да търси. И намери и добре работи, ама пусто селото обедня след ония гладни години и замина той на гурбет далеч къщи да вдига. Кротък беше, с очи в тях да се удавиш, дълбоки, дълбоки… Една дума не сме си разменили, той и май не говореше. В очите му само четях, когато посмееше да ме погледне. Харесваше ме, усещах го. От хорото се пускаше кат се хващах, боята си сменяше кат ни се кръстосваха погледите. Прималявах, како, кат си мислех за него. И после изчезна. Три години го нема. Не се надявах да се върне. Тук е, върна се, ама не ме ще. Знае той, че ми аресва. Ей на, и по улицата му минавам, а не ми е на път. И очи повдигам, а ме е страх. Заради децата ще е. Млада булка по ще му приляга. Побеляха ми не косите, а нощите ми. Все паля печки, а все ми е студено. Да си беше намерил булка, щях да го забравя, а той все сам стои. Та за него ми е мъка, како, хем аз сама, хем той. Тук да беше, щях само да му пея…
