/разказ/
Седнал съм си тука на мойта масичка и чакам Лилето да ми донесе за обяд. Всеки ден съм тук по това време и табелката все си стои на мястото. Има-няма хора – на моята маса не сядат, за мен се пази. Допреди година бяхме двамата с Пейо, него обаче го зема̀ха децата по Варна, вече не можел сам да се грижи за себе си… А то какво толкова да се грижи – две стаички с пристроена баня с нужник, три ризи и два панталона, купчина гащи и чорапи, един скрин, един котлон, тенджера, тиган, стар счупен хладилник, ама за шкаф става… То повечето не заради това, ами губеше се често. Излезе от къщи, уж да се разходи, тръгне към морето, свие към последните къщи, оттам по стария черен път към рибарското селище, забрави, че вече я няма там неговата лодка, ни бунгалото му, ни другите бунгала. Навре се покрай новото ваканционно селище, високите дувари му пречат да вижда къде е, старите сокаци са си непокътнати и все така разбити, но сега вече наникъде не водят – затапени отвсякъде с дувари, а главният – преграден с висок каменен зид, току пред самия стар рибарски пристан.
Издигнаха го тоя зид преди 6-7 години, като се заселиха първите обитатели на новите вили, уж, че пристанът със старите лодки и ръждиви релси им загрозявал гледката и да спрат рибарите да го ползват, ама то всъщност причината – друга: че там точно направиха да се изливат лайната на новото селище, от една широка тръба, колкото дваж дънера на стария орех пред къщи. Събира, събира от всички къщи в селището и хайде – в морето! Те, къщите – все едни такива – бозави, еднакви, с купешка мазилка…, ама хората извътре като погледнеш – всеки от тях има нужди повече, отколкото едно време цялото рибарско селище…
А нуждите миришат. Лошо. И за да се спре вонята – преградиха пътя с висок дувар, а тръбата мушната отдолу, та да не се вижда… ама вижда се пак де, особено откъм морето, ако си с лодка например и прецапаш тъдява – ще я подушиш първо, а после и ще я съзреш върху пясъка, уж скрита между релсите на стария пристан, ама много-много не са се престарали да я потулват. То няма и от кого. Вече колцина останаха тия с лодките – един от последните е момчето на Ваньо, съдържателя на Трите кестена, дето си седя сега тука под сянката на последния, че другите два ги отсякоха да не пречат на новия хотел в съседство – щели да му подкопаят основите. Такива работи.
Та той Мончо, синът на Ваньо де, заедно с още двама-трима – вдигнаха шум, задето им препречили пътя до пристанчето и до лодките, даже до Варна ходиха, жалби писаха…, обаче се оказа, че цялото рибарско селище незаконно било, и пътя към него, и релсите, по които дърпаха лодките на брега зимно време, за бунгалата да не говорим… Всичко било незаконно, ай ся да видиш! Ама че от край време хората си рибарували по тези места, и те, и бащите, и дедите им – все от този пристан, това не се брояло. Документи за собственост някой има ли? Че каква собственост?! Това е брега, той нали е на всички! Така ли?! Кои са тия, всички!? Това тук да не ви е селска баница на мегдана по време на събор?! … Я хайде марш, да не се разправяме повече, … и хайде, от тях да минело: нямало да глобяват със стара дата, ама повече така не щяло да продължава! Бунгалата първи ги разбутаха. Върху частна собственост били инсталирани, по някаква – с изтекла давност – заповед на кмета, отпреди петдесет години! То тогава, при комунизма – всичко било можело. Ама не и сега.
После най-големите ентусиасти като Мончо ходиха пак до Варна, жалваха се, в морска басейнова дирекция, н’ам си къде още… Накрая дадоха им едно малко каменно заливче от другата страна на селото – там да си спират лодките и да си знаят локвата, като едни крастави жаби. Е, то там достъп няма удобен откъм сушата, път няма, че и стръмно, и неудобно, и много скалисто и неравно крайбрежието, та никак не е удобно за лодките, ама пред нищо – все е нещо. Хванаха се мъжете, дето още с рибарлък се занимават, събраха пари, купиха материали и си понаправиха нов пристан криво-ляво. Че и машини наеха за ден да прокарат отбивка от близкия път. Сега по нея с моторетките и велосипедите стигат дотам по суша.
А старото рибарско селище замина. Сега там и чужди езици говорят, ама има и много нашенци. Не съм видял морски хора сред тях. Всичките са големци – тежко стъпят, джипове карат и издебело нареждат на персонала. Персонала – това са местните хора, дето се наеха срещу някой лев да им косят ливадите, да им поливат цветята, да им чистят дворовете. Трябва да са много учени хора във всеки случай – щом успяват да си запомнят коя къща на кой е… Че те всичките едни такива бозави и безлични – купешки. С големи прозорци и широки веранди, ама аз като не им разбирам – хич не ми харесват! За картина да ги нарисуваш – не стават, нещо липсва, Мончо разправя ‘пропорция’ било дето липсвало. Не знам това какво е, ама той вика – в университета се било изучавало – едно време, преди 70 и кусур години. После комунистите го обявили за нещо упадъчно, буржоазно и край! Сега вече нямало кой да го забранява, ама нямало и кой да го преподава. Та затова и картини вече много-много не се рисували, щото като няма кой да реди къщи като за пейзаж, и пейзаж няма!
То това на историята с рибарлъка ми мяза – кой ще ти покаже на днешно време по нашите места как се лови зарган на блесна̀? Майсторлък се иска за тая работа, и мерак… а тия рибари измряха. Някой и да помни – не му се занимава. На рибната борса има всичко. И зарган има, пресен-пресен, от беломорието. Хората гледат да не се хабят излишно. Важно е удобството. Пропорция, майсторлък, пейзажи … отживелици!
Та така се получи. Скриха ни от погледа гората зад рибарския пристан, че и бая поизсякоха от нея, за да се освободи за повечко къщи пространство. А пък морето съвсем изчезна зад зидовете. Само от лодка да го гледаш. И то Моньо като ме заведе един ден с него в морето да му разкажа на кое къде са границите по старите карти и кадастри, че уж нали ги знаех едно време…, и като минахме оттам с лодката – едвам познах брега! Нали се уж ориентирам по скалите и издатините в морето от едно време, щото съм ги преплувал тия брегове милион пъти, и със затворени очи знаех къде има нос, къде има вдадено в брега, ама пак трудно ми беше.
То станало съвсем различно. И тръбата, само тя ми се вряза тогаз в акъла, та после я сънувах цял месец – как всмуква рибата от морето, и рибарите, със все лодките и къщурките, и опнатите на слънце да се сушат мрежи. И после всичкото това го изплюва обратно в морето – кафяво, миризливо и мъртво. И цялото море си сменя цвета – от синьо на кафяво. Но аз само с тоя кошмар се разминах. И сега понякога идва, ама по-нарядко. Събудя се, плувнал в пот, облека сух потник, обърна се на другата страна и заспя.
А Пейо, дето от деца сме заедно, той от по-друго тесто излезе. Не можа да се приучи да живее с новото положение. Скриха му морето, скриха му гората, и той се изгуби. Няколко пъти сядал под дуварите на ваканционното селище и ревял с глас “къде ми е лодката, откраднаха ми лодката, няма ми бунгалото, имах мрежи да кърпя”… Първия път го поканили на малка мастичка зад един от въпросните дувари и го върнали до дома му с джип. Но след третия път почнаха да викат полиция. Едно време имахме селски полицай, но като се пенсионира – вече и такъв си нямаме. Та идваха няколко пъти от съседното градче – начумерени, враждебни, с очукана, грозна патрулка.
Постепенно Пейо взе да се плаши да излиза от къщи, а и историята с прибирането с полиция много разстрои дъщеря му и тя реши да го прибере при себе си във Варна. После на апартамента му било трудно да свикне, та набързо се озовал в дом за възрастни хора, недалеч от Варна. Бил щастлив там, така каза дъщеря му като дойде за оглед на къщата с купувач, ама аз не го вярвам. Домът бил във вътрешността, на сушата, а Пейо без морето е като риба на сухо. Та аз само за това се моля – да има Господ: докато ме държи на земята – да съм си тук, да дишам соления морски въздух, примесен с уханието на дивия пелин… Все още някоя и друга година – вярвам и се надявам – да не изкоренят и последния стрък от него, за да го сменят със зелени ливади за оная новата, модерната напоследък игра – голф й викат.
Ето, иде ми рибената чорба и салатката от миди с лук. И с нея Лилето – любезна, усмихната, както винаги: “Заповядай, дядо Андрей, да ти е сладко, и си остави малко място, днес имам нещо специално за теб!”, намига ми тя и шепнешком ме информира, че брат й Моньо тази сутрин е извадил покрай другия улов и малко барбун. “Така че ще има няколко пържени рибки и за теб!”- завършва тя. Знам, че не обича да влизаме в спорове, особено когато кръчмата е пълна с курортисти, затова си замълчавам. И само кимам с благодарност на това красиво, усмихнато дете, с трапчинки на бузите и бляскави черни очи, което така непоносимо ми напомня на моята собствена внучка, повече от десетилетие живееща в Америка. Тая тема ми е болна. Опитвам се да не отпускам потока на мислите си натам…
След малко на масата заедно с подправката за чорбата, се появява и чаша бяло вино. Винаги като питам, ми разправят басни, че ми сипвали от евтиното, от кутиите, но всички знаем, че това не е вярно. Правил съм аз вино като млад, добре познавам вкуса на тукашните бели сортове – уханен, неповторим, нашепващ истории. Знам прекрасно, че Ваньо ми сипва от собственото си вино, което пият в семейството и черпят с него само отбрани гости; то е леко, ефирно и ме кара да се чувствам млад когато го докосна до устните си. Може би ми напомня за времето, когато аз самият правех такова вино, а с бащата на Ваньо, моят приятел Симо, лека му пръст, се надпреварвахме кой ще изкара от бъчвата по-прозрачна и уханна течност. А вечерите бяха дълги, чашите се лееха една след друга, жените се смееха наоколо, развеселени от виното и от нашите хвалби, децата се подсмиваха, мечтаейки за свои светове, но все още всички бяхме там, заедно! Съдбата пожела моите деца да заминат, а неговите да останат. С нас обаче се пошегува наопаки – “останалият“ се оказах аз, “заминалият”, при това твърде рано – той. Жените ни също си отидоха рано от тоя свят.
Сега неговите деца са тук, покрай мен и ако пропусна обяд или вечеря в семейното им заведение, идват и ме изкарват от къщи с потеря. За да не се скараме съвсем, а и за да ми оставят малко достойнство – аз си “плащам сметката” всеки път, а тя е … два лева. За рибената чорба. Другото е „почерпка от заведението“…
А аз – как да се оплача и как да пропусна: само жена ми готвеше такава рибена чорба, каквато прави жената на Ваньо! Цялото рибно меню в заведението е от улова на сина му, Моньо. Винаги прясна риба, освен в малкото време, когато не излиза в морето. Зеленчук от градината, всичко се приготвя като за собственото семейство. Затова и заведението е винаги пълно. И с местни хора, и с туристи откъде ли не – покрай Интернет, славата му се е разнесла и всеки ценител на добрата храна, който минава оттук, се отбива. Само от новото вилно селище не припарват. След разправиите за пристана, Ваньо даде да се разбере, че не ги иска при себе си. Те и не страдат от това. Заведение, което не предлага кралски скариди, или поне лаврак и ципура, за какво рибно меню може да претендира?
И така – на стари години се оказах абониран за малката масичка под сянката на кестена. Зиме влизам вътре, но лете ще ме видите тук, с поглед, зареян зад къщите, към морето и с лакът, подпрян на масата, до скромната табелка „запазено място“. Докога ли? Само Господ знае отговора…
