/Разказ/
Според една древна китайска мъдрост разстоянието между двама души е точно 10 крачки и ако ти направиш своите пет без да срещнеш никого, значи трябва да спреш дотам. Защото каквото и да правиш – няма как да извървиш крачките на другия. Те са си негови/нейни и само той/тя може да ги извърви. Или пък да не ги извърви – според собствения си избор. А ти трябва да престанеш да опитваш след петата крачка. И да ‘пуснеш’ човека. Да го ‘отрежеш’ от контактната си повърхност, защото иначе само отклоняваш енергия в глух коловоз. А нея, също като отреденото ни време на тоя свят, не бива да пропиляваме.
Друга, също древна, китайска мъдрост гласи, че човек може да даде на другите само толкова, колкото има – в сърцето, в душата си, в своя свят. И тъй като щастието се гради на даването, а не на получаването, то смисълът е да работим върху нашето ‘изпълване’ – с умения, мъдрост и доброта. Това ще ни направи още по-добри в раздаването, ще ни усъвършенства като пълноценни и щастливи хора. Ако имаме какво да дадем, значи не сме тук напразно. Ако нямаме какво да получим, това не е наш проблем, а на заобикалящите ни – те не могат да ни дадат нещо, което нямат. Ние всъщност не се и нуждаем от техните дарове, ако сме си отгледали достатъчни количества, вътре в нас.
Горе-долу между тези две състояния се движат отношенията на човека с другите – да развива потенциала си за раздаване и същевременно да е съвсем наясно, че не може да дава насила…
Ето и историята, която исках да разкажа:
Тя е за две момичета, приятелки от детинство, израсли на една и съща улица.
Те се познавали от деца и често играели заедно – на ‘дама’, на ‘ръбче’, скачали на ластик… Учели в едно и също училище, а шести и седми клас дори изкарали в един клас..
Макар и приятелки, били напълно различни момичета.
Люси обичала да спортува, тренирала лека атлетика, а от пети клас се записала на танци – народни, класически, латино… всичко, което предлагали извънкласните занимания в кварталното училище. Била пластична, гъвкава, с отлично чувство за ритъм – всеки нов танц й се удавал с лекота. Без значение дали играела хоро или се гънела в ритъма на салсата – всички й се възхищавали докато танцува. След прогимназията записала хореографското училище и продължила да развива таланта си. По-късно станала хореограф в голям и известен ансамбъл за народни танци.
Ваня била читанка, отличничка на класа и любител на естествените науки. Справяла се отлично с всички предмети, но имала особена слабост към растенията, животните, човешката анатомия. Устройството на Вселената я вълнувало много повече от собственото й отражение в огледалото, въпреки че била хубаво и добре сложено, макар и малко крехко на пръв поглед момиче, та накратко – едва ли някой би се учудил, че днес тя е уважаван и високо ценѐн в специалността си лекар-гастроентеролог.
Но да се върнем назад. След пети клас двете момичета се преместили заедно в ново училище, тъй като, по ирония на съдбата – семействата им сменили квартала с нов – купили жилища по едно и също време в новостроящия се ж.к. Овча купел. И понеже не познавали никого в новото училище, двете момичета пожелали да учат в един клас, и разбира се – седнали на един чин. Предпоследния, на първата редица. Така почти беглото им приятелство от детинство прераснало в нещо повече – те станали близки приятелки. Всеки ден се прибирали заедно от училище, понякога учели заедно, Ваня помагала на Люси с домашните, Люси показвала на Ваня как да си лакира ноктите – и двете взаимодействия без особен успех, впрочем… Споделяли и много лични неща. Обсъждали света около тях с всичките му особености.
Сред другите неща, се появила и темата с момчетата. Люси била щура купонджийка още от малка. Обичала да прави впечатление и да бъде център на внимание. Получавало й се. Още от пети клас флиртувала успешно с момчетата в старото училище, но в шести, в условията на ново училище, клас, съученици – звездата й изгряла неустоимо. Често споделяла с Ваня своя “опит” с поредното гадже, на този етап придружен от доста преувеличения, но все пак – имала едно-две завоевания от седми-осми клас и както си му е реда – разказвала на приятелката си как съответното момче я взимало от школата по танци, а после ходели в парка да се целуват и колко щуро си изкарвали там. Ваня се подсмивала, без да вярва много-много. Изключително рационална и бързо напредваща в науките, тя била повече от наивна по темата с момчетата. Изобщо не си представяла как е е възможно Люси наистина да се целува с момчета, по-скоро смятала, че приятелката й, както обикновено, искала да блесне пред нея и лекичко я послъгвала.
Но дори и вярно да било – какво пък – Люси си е Люси, я каква наперена мадама е, то си е ясно, че момчетата ги върти на малкия си пръст, всички до един я зяпат като минава, а в часовете по физическо направо изплезват езици…, ама чак пък да се целува… Не й се вярвало на Ваня. Момчетата за нея били … безинтересна работа. Бутат се, обиждат се помежду си, грубиянстват, държат се незряло. Абе нямало какво повече да се каже – тя, Ваня, си имала по-важни неща в живота. В шести клас биологията й се струвала доста наивна, тя вече знаела всичко за клетъчния строеж на растенията и за фотосинтезата, а сега била намерила един учебник по анатомия на по-голямата си сестра и го изучавала тайно у дома. Това я интересувало нея. Анатомията. А Люси … нека си бълнува за нейните седмокласници и как ходели в парка да се целуват.
Един ден Ваня осъзнала, че и сред момчетата има по-специални екземпляри, и конкретно – такъв се оказал Вальо – момчето, което седяло точно зад нея, на последния чин. Нито бил умен като нея, даже не бил отличник, а по-скоро среден ученик, но определено бил загадъчен в нейните очи. Тих, мълчалив, не участвал в “боевете между петли”, както тя за себе си наричала битките на съучениците си през междучасията. Макар и стеснителен, излъчвал увереност и мълчаливият му нрав бил приеман от другите момчета без подигравки.
И така – в средата на втория срок на шести клас, Ваня се оказала влюбена във Вальо. Той, разбира се, и представа си нямал. Не и Люси, обаче! Тя бързо разгадала, че нейната приятелка има специално отношение към задния чин, и по-конкретно към Вальо. Разпитала я набързо по пътя от училище към къщи и по недомлъвките, придружени с изчервяване и заекване, веднага си направила изводите. Изгледала я съзаклятнически, намигнала й и въодушевено възкликнала: “О-о-о, ще те уредя, спокойно! Още утре ще говоря с него и ще го навия да ти стане гадже!”. Ваня полудяла от ужас. След хиляди молби да си мълчи и да не издава тайната й, и още милион обещания от страна на приятелката й, двете се разделили.
Но Люси не мирясвала. Ние не знаем какви точно са били нейните подбуди, защото не познаваме добре характера й, но допускаме, че отказът от съдействие на нейната приятелка я е обидил, тъй като го е възприела като проява на високомерие. Вероятно за Люси било непонятно как така едно момиче може да си пада по някое момче, и за нищо на света да не желае той да научава за това. Вероятно решила, че Ваня просто иска да й натрие носа и да й покаже, че няма нужда от помощта й, за да стане гадже с Вальо. Един вид – отказвала да признае нейната безспорна преднина на любовния терен. О-о-о-о, така ли? Ей сега ще видим кой кой е в тая игра!
По-нататък е ясно. След няколко дни Люси казала на Ваня, че няма да се прибира с нея от училище, защото новото й гадже ще я изпрати до вкъщи. Ваня я попитала кой е той, а Люси, съвсем непривично за нея, се усмихнала загадъчно и нищо не казала. Ваня си тръгнала сама. Щом стигнала до ъгъла на блока, в който живеела, видяла облегната на калкана свойта приятелка – здраво прегърнала през врата и буквално придърпала лицето му върху своето – не кой да е, а Вальо. Целували се с всичка сила, или поне така изглеждало отстрани. Краката на Ваня се подкосили. Не можела да повярва на очите си. Не можела да разбере как е възможно подобно предателство. Да, Ваня не проумявала подбудите на своята приятелка, също както и Люси не проумяла нейните седмица по-рано.
Разбира се – било й болно и за Вальо. Значи всички тези случайно разменени погледи, които си въобразявала, че значат нещо – за него нищо не са означавали?! … Но как би могло едно наивно, 12-годишно момиче да знае, че в природата на мъжете, без значение възрастта, е да не отказват на директна женска покана, дори и да се чувстват привлечени от свенливия поглед на друга?! Щяла да го узнае след още множество болезнени опити в живота си и да осъзнае, че за щастие съществува и друга порода мъже, не така първосигнални. Но че те не седят на последния чин и не залагат на фалшива загадъчност (зад която няма нищо), а са замесени от съвсем друго тесто. Тогава, в шести клас, тя получила своя първи шамар на полето на емоционалните и приятелските взаимоотношения и за известно време се чувствала така, сякаш светът се изплъзвал изпод краката й.
Животът обаче продължил. Ваня приела фактите, то нямало и какво друго да направи. Чувствала се зле и споделила с Люси, че тя самата никога не би постъпила по подобен начин, че за нея момчетата, в които се влюбват приятелките й, винаги ще бъдат табу, и накратко – разяснила на приятелката си колко наранена се чувства. Люси се нацупила, казала й да си гледа работата, накарала Пламен (момчето, което седяло до Вальо) да си размени мястото с нея и от този ден нататък двете приятелки престанали да седят на един чин. Разбира се – няколко седмици по-късно Люси загубила интерес към Вальо, на хоризонта се появил някакъв ‘батко’ от школата по танци, който вече учел в хореографското и в свободното време водел занимания на новобранците (и най-вече на новобранките) в школата… и така.
Вальо се изнесъл от последния чин и по липса на друго свободно място му се наложило да седне на първия чин – до отличника на класа, Петьо. Отнесъл много подигравки от съучениците си, но в крайна сметка никой дори и не заподозрял, че първопричина за тази история била не друг, а кротката, ученолюбива и смотана Ваня. Дори самият Вальо не разбрал, той така си и останал – тънещ в блажена заблуда, че без да иска, несъмнено поради безспорната си харизма, е “забил” най-вървежното гадже в класа, па макар и само за седмица-две.
Ваня си останала на един чин с Пламен, дори се сприятелили и на следващата година се готвили заедно за изпитите в НПМГ. Люси се местила още четири-пет пъти на различни чинове – до нови гаджета, до нови “приятелки”, докато я приели в хореографското след седми клас. С Ваня си останали на здравей-здрасти, но нищо повече. Парадокса е, че обидената в техните взаимоотношения си останала Люси. Въпреки неколкократните опити на Ваня да “затворят” страницата и да са отново приятелки. Още повече тя била дори благодарна на Люси, че запазила тайната й за влюбването във Вальо, както и че й отворила очите, макар и неволно, за този глупак. Някак бързо й преминало на Ваня първото влюбване и даже я било срам да си спомня за него. С присъщия си рационален дух, тя го категоризирала в графа “грешки” и се върнала с облекчение и удвоен хъс към уроците. Но за разрушеното приятелство я боляло. Често наблюдавала скришом своята красива, безгрижно развеселена, вече бивша приятелка и лекичко завиждала на умението й да къса рязко, отведнъж и без капка съжаление. Било й тъжно, че тя самата страда, а Люси очевидно не. Със сигурност тогава не си е давала сметка колко по-богат е онзи, който изстрадва загубите си.
…
След седми клас пътищата на Ваня и Люси се разделили окончателно. Едната в НПМГ, после Медицинска акадамия, специализации, стажове, болници… Другата – в хореограското, и оттам в ансамбъла. С мъжете – както можело и да се очаква – Ваня имала няколко набързо приключили връзки, с колеги от медицината… докато проумее, че мъжете-бъдещи-или-настоящи-доктори не са за нея поради все същата причина като с Вальо – не могат да отказват на вървежни мадами.
Появил се в някакъв момент на хоризонта един различен екземпляр, матаматик по образование, по професия – научен сътрудник в БАН. Същият образ като Ваня – интровертен, леко смотан, отдаден до крайност на интересите си, готов на преданост до гроб към жената, с която би се обвързал емоционално… И така – тази жена се оказала Ваня. Заедно са и до днес. Живеят си добре, макар и адски скучно според повечето им познати. Но те явно не мислят така. Обитават собствените си светове, и понякога – общото им подмножество, чието физическо измерение е малък двустаен апартамент в Младост. Имат дъщеря, вече девойка, учи в езикова гимназия и се увлича по философията. Щастливи са в житейския си път – като двойка, като родители, като професионална реализация.
Люси сменила много мъже. И официално, и неофициално. Три брака, три деца, на 45 години – сама, но със солидна издръжка от всеки от бившите. Самата тя – хореограф в държавен ансамбъл, с нищожна заплата, но пък благодарение на безбройните ухажори и любовници – излъскана, тунингована, с маркови дрехи, скъпа кола, и голям апартамент в центъра. Обзаведен по последна мода. Продължавала да го раздава “център на вниманието”. Пътувала много, всяка година поне по три чужбини, мъжете около нея се сменяли като носни кърпи. Децата – при бабите – тя ги имала достатъчно – една майка и три бивши свекърви. Да са й живи и здрави, всичките.
И погледнато така – тези две жени – Ваня и Люси – нямали пресечна точка. Не съществувала вероятност да се срещнат, защото се движели в различни орбити. Но ето че животът ги срещнал. Къде ли би могло да бъде?
В болницата.
Незнайно как, Люси се разболяла. Казвам “незнайно”, защото тя продължавала да спортува активно – фитнес, пилатес, зумба; отделяла си време и се грижела добре за себе си – масажи, SPA, разкрасителни процедури…; хранела се здравословно, пазарувала само качествени продукти, посещавала скъпи ресторанти с първокласна кухня… Но – рак на стомаха. Ама че нелепо – точно на нея да се случи! Когато научила диагнозата, по-силен от страха й се оказал единствено гнева. Тя не можела да прости на света, че й е причинил това. Не знаела кого точно да вини, но със сигурност имало много виновници! Всяка вечер, когато си лягала, ги изреждала поименно наум, ровейки из паметта си докато заспи, а после ги сънувала… всички тези хора, които са й причинили болестта. А сега се налагало по най-безжалостен начин да умре от нея, заради всички тях.
И тогава, в гастроентерологията на Медицинска академия, където отишла за изследване след първия курс химиотерапия, влизайки в лекарския кабинет – изведнъж видяла пред себе си Ваня! Вярно – поостаряла, но все така усмихната и енергична, с любопитен поглед зад дебелите рогови рамки на очилата, все така дребна и крехка под бялата си престилка, но само на пръв поглед!
Двете жени се познали на мига. Прегледът и назначеното изследване прераснали в дълъг разговор, а от някогашната враждебност на Люси нямало и следа. Тя била все така гневна на целия свят, но странно – образът на нейната приятелка от детинство липсвал от списъка с виновници за състоянието й. Сякаш била забравила за нея, или просто я била заровила някъде в дълбините на паметта си.
Краят е ясен. Люси скоро си отишла от тоя свят, въпреки всички усилия на лекарите, в това число и на нейната приятелка Ваня. За по-малко от половин година буквално угаснала, докато я местели от отделение в отделение. Ухажорите и любовниците изчезнали от хоризонта с един замах. Те имат това свойство, ухажорите и любовниците – да изчезват, щом нещата тръгнат на зле. И така – от болнична стая в болнична стая – Люси се стопила за няколко месеца. Стаите били различни, медицинският персонал и лечението се сменяли, но едно нещо оставало неизменно – всяка вечер до леглото й сядала нейната приятелка Ваня и двете разговаряли дълго, дълго… Люси – докато можела. Докато имала сили. Ваня – повече. Мълчаливата, смотана Ваня – сега трябвало да се изговори за цял един живот. Тя успяла да свали теглото от душата на Люси. Отнела й гнева. Омиротворила я.
Децата й идвали да я виждат понякога, но защо да се лъжем – нито едно от тях не било силно привързано към вечно отсъстващата си майка. Тя ги обичала по своя си, дистанциран начин, но сега, когато лежала в леглото и знаела, че умира – изпитвала нужда единствено от присъствието на своята приятелка Ваня. Само в нейните очи не четяла съжаление и само в нейния поглед не се оглеждала като жалка отломка на самата себе си. Напротив – в очите на Ваня тя се виждала отново като онова привлекателно, кокетно, обичащо живота момиче, което била преди 30 години. Само Ваня я карала да се чувства сякаш е все още същата. Само Ваня я приемала безусловно до самия й край като “своята, малко щура, но готина Люси”. Само Ваня успяла да я помири със самата нея и и със съдбата й, така че да си отиде от света спокойно и с усмивка на уста.
И тя го направила. Отишла си спокойно и с усмивка.
Това е краят на тази история. Привидно тъжен заради смъртта. Но и щастлив – заради извървените крачки до приетата приятелска утеха.
