Залък хляб, постеля и праведен сън са дарове свише.
Това е разказ за един човек, който се оттегли.
Живя години наред сред другите; работеше на престижно, видимо място; направи много усилия за общността и макар никога да не свърза резултатите със себе си – изпитваше удовлетворението, че върши добро. Скроиха му шапка. Изхвърлиха го от високите етажи. Парите са си пари. Ако не се отнасяш към тях по „правилния“ начин, мястото ти не е по високото. Нямаш право да пилееш за глупаците, превръщайки се в един от тях. Те, парите са за друго..
И така – той изхвърча на улицата. Нямаше семейство, нито близки. Приближени до бившите му кръгове наредиха да го .. приключат – знаел неудобни неща. Едни бабаити го намериха и смляха от бой. Изхвърлиха го на бунището. Там лежа две денонощия. Валеше безспирно. Той пиеше капките дъжд направо от небето – щом успя да се пробуди от несвяст.
Бившите кръгове вече го бяха отписали. Малкото познати – също.
Той повече не се прибра в дома си. И без това му бяха взели ключовете, заедно с всичко, което носеше. Нямаше в себе си пари, нито документи. Беше никой. Прилегна му.
Приюти се под моста до бунището. Застудяваше и скитниците се бяха устроили на по-уютни места за презимуване. Той не потърси. Беше се оставил на смъртта, но тя не го пожела. Раните му излекува вятъра, стари дрехи и завивки си набави от контейнерите за боклук, а храна намираше – тук-там, изоставена по масите на кафенетата в града. Болката отстъпи място на безчувственост. Физическата болка. То друга има ли?
Един ден обикаляше около бунището, с надежда да открие стар матрак или пружина, за да „обзаведе“ подслона си под моста. Две възрастни жени, пребрадени, също обикаляха наоколо. Събираха желязо и картон. Той беше придобил походката и жестовете на невидим. С черните си дрехи и качулка над очите, изпит като живи мощи, си беше на практика .. призрак.
Изведнъж върху жените налетяха двама келеши. Изтръгнаха раницата от гърба на едната, но другата стискаше с все сила чантичка, закачена с катарама на кръста. Може би там къташе малкото си пари и други ценни неща. Келешите я налагаха с юмруци, а единият грабна метален прът от количката със събрано желязо. Щеше да размаже черепа й с един замах, за шепата дребни монети от чантичката на кръста й..
Тогава героят на това повествование, не издържа и връхлетя от въздуха. Инстинктът се оказа по-силен от невидимата му страна. Преби от бой двамата нещастници. Разтовари цялата ярост, която си мислеше, че е изтрил от себе си като с гума. Но не. Яростта, оказа се, не се триела с гума. В този случай – юмруците се оказаха търсения лек. И болката.. онази, другата – вътре в него – го напусна, окончателно.
Жените бяха толкова признателни! Пожелаха да му се отблагодарят – с паница супа. Заведоха го в дома си. Той не беше в състояние да мисли, да се съпротивлява, да отстоява каквото и да е. Беше в потрес от себе си. Никога досега не беше посягал на човек. А тия двамата ги помля. И дори угризение не изпита когато им видя гърбовете – да се отдалечават в ужасѐн свински тръс. Жените, нали са изтъкани от интуиция: узнаха каквото им беше нужно за него още в мига, щом се притече на помощ.
Заведоха го в порутената стара къща, в самия край на града, където живееха. Бяха майка и дъщеря, но изглеждаха като сестри. Жени без възраст. Без късмет. Без оплаквания. Мъжът в тяхното семейство бе починал преди цяла вечност. Къщата се намираше в окаяно състояние. Пенсиите не стигаха.
Той им постави условие: „Наричайте ме Николай и не ми задавайте въпроси! Аз съм никой с едно ‘ла’ по средата.“ И заживя с тях. Стегна къщата. През деня продаваше труда си на близките строежи – там гладът за груба сила никога не секваше и не те питаха кой си и откъде си, ако можеш да редиш тухли и да връзваш арматура. Той можеше. Дядо му го беше научил.
Вечер оставяше надницата си на двете жени, хапваше вкусна чорба, наготвена в старата тенджера. Взимаше душ, обличаше чисти дрехи и спеше като младенец. Сутрин наново. В почивните дни оправяше покрива, банята, пода, стените.. Винаги имаше още и той беше признателен за това.
Оскъдният брой съседи и познати на двете жени не питаха много. Казаха им, че е племенник от провинцията, умствено-изостанал, почти не говори.. Нямало работа за него на село, та дошъл тук, по строежите. Някои пробваха да го заговорят, но бързо разбраха, че няма шанс.
Така всички го оставиха на мира.
Жените уважаваха неговата изолация и никога не опитаха да я нарушат. Бяха признателни на небето, че им го прати. Той също – за покрива, храната, чистите дрехи, постелята и съня. И за възможността да се отблагодарява – без кантар и условия.
Един човек на среща с Бога. Всички думи са излишни.
