автор: Уди Алън, автобиография
/читателски очерк/
“Само да вметна” е една дълго назрявала автобиографична изповед на Уди Алън – безспорна емблема на американското кино, с над половин вековна история. Комик, писател, сценарист, режисьор и актьор, славен кинаджия и присмехулник, особено пък що се отнася до присмеха над самия себе си.. Книгата e с оригинално заглавие “Apropos of nothing”, според мен много удачно преведено на български, в контекста на един, уви, от водещите (не по негово желание) лайтмотиви в живота му, а именно злостното оклеветяване, чийто обект е в продължение на повече от 30 години!
Но да се върнем към историята на неговия живот, която включва много повече от това! Вироглав чешит, окаяник, нескопосник, тъпак, некадърник и клетник, както искрено и с много ирония се самоопределя в книгата си, отдавайки успехите си предимно на късмет и упорство! Май единствената добродетел, за която открито ‘си признава’ е, че е заклет работяга, когото никой и нищо не е в състояние да разколебае и избута от пътя. Същия онзи път, който сам си предопределя и започва да следва още в крехка ученическа възраст, а именно: да измисля смешки!
И ако училището не му върви до степен, че едвам го избутва (скуката и отегчението не са залог за успешни резултати, а само мотивация за отсъствия), а и в университета нещата не се подобряват, то почасовата работа в агенция като писач на каламбури се оказва ‘неговото нещо’ и той започва да печели повече от родителите си само с по два-три часа работа на ден още от ранна тийнейджърска възраст. От този момент до превъплъщаването му в легендарен комик, филмов сценарист, режисьор, актьор, писател – пътят пред него изглежда предначертан и неизбежен.
Преливащият му талант (който той упорито омаловажава, разказвайки за живота си) логично го изстрелва на върха, и днес едва ли има човек в цивилизования свят, който да не се е смял от сърце на поне някой от петдесетината му филма (макар те не всички да са комедии, но най-често правим такива асоциации, щом чуем името на Уди Алън и си представим тревожно-смешната му физиономия зад дебелия диоптър на очилата).. Освен мега продуктивен работяга, той е неукротим екпериментатор, стихиен фантазьор и стопроцентов оригинал!
Бих прочела тази книга пак, и пак.. и бих ви я препоръчала – особено за моменти на депресия и тъга, когато се почувствате зле поради отказ от разбиране.., поради невписване, оклеветяване; във връзка с превратно, волно или неволно, тълкуване на казано или извършено от вас.. Защо? Ами защото тя е наръчник по психично здраве и оцеляване на нескопосани, зле приети и оклеветени непрокопсаници.
Когато човек я прочете, и се увери, че дори след толкова тежко и несправедливо озлочестяване, като това на което Уди Алън е подложен – животът все пак продължава, а дори може да се опази в приятен, полезен и плодотворен формат (!), то повече не му се иска да се гръмне или в краен случай – да търси психологическа помощ за превъзмогване на някакви си там незначителни, мини-проблемчета. Просто спира да се окайва, прави си един унищожително-ироничен анализ, саморазнищва се по Уди-Алънски и продължава напред!
Книгата е наръчник, също така, и по постигане. При това – един изключително увлекателен наръчник. Който разказва за емблематични фигури по пътя, в контекста на абсолютно неизбежната симбиоза – няма постигане без симбиоза, всички големи успехи са функция на взаимодействието с другите – с талантливите, добронамерени и почтени други.. Редки екземпляри от миналия и настоящия век, в Америка, а напоследък все повече и повече – в Европа.. комици, писатели, артисти, кинаджии, музиканти и какви ли още не – безподобна галерия от образи.. Книгата разкрива стотици забавни случки и епизоди, през очите на един чудак с неподражаемо чувство за хумор, многопластова ирония и фин сарказъм.
Но аз лично я почувствах най-вече като изповед на един заклет индивидуалист. Който взаимодейства с другите от камбанарията на своя mode d’emploi, давайки им при това същото право на свобода в себеизразяването. И много ясно – това може да направи само един истински свободен човек, по смисъла на своята същност! Та дори и ако основното му житейско амплоа е на филмов сценарист и режисьор, който прави уникални по рода си кинопродукции и предполага се – би следвало да е взискателен и ревниво настроен към играта на актьорите в тях ..
Оказва се, както той самият признава, че подходът му към актьорския състав е повече от либерален, и дори не изпитва пристрастие към оригинално написания си текст, стига стилът на импровизация да е в духа на заложените смисъл и концепция. Свободата – като начин на дишане, го съпътства през целия му творчески път. Слабият ученик, който бяга от час, за да ходи на кино и който се отегчава до смърт от правилата, дисциплината и етикета, успява да вдъхнови такъв тип работна атмосфера при заснемане на филмите си, че да извлече най-доброто от всеки участник! (Сега се сещам за едно интервю на Джуди Дейвис, актриса, изиграла няколко главни роли във филми на Уди Алън, която казва, че е преодоляла проблема си с усещането за неприемлива доза контрол от страна на режисьорите благодарение именно на участието си във филм/и на Уди Алън. Казва за него, че той просто ‘пуска’ актьрите да играят и почти не им се бърка, което й е помогнало да преодолее конфликта със себе си като актриса; от друга страна в книгата си самият У.А. казва, че стратегията му е да си избере подходящ, талантлив актьорски състав, да го въведе в общата насока и след това да го остави да работи с минимум намеса; знам, че това може и да не звучи много професионално, но пък от друга страна – филмите на У.А. са разпознаваеми от два кадъра, също като парче на AC/DC – от пет ноти! Значи той просто някак си съумява да вгради режисьорската си визия, но толкова деликатно, че актьорите дори не усещат намесата. Ако и това не е талант…)
За съжаление, обаче, Светът е ревнив и зъл към хора като Уди Алън – които са наясно със себе си в творчески план, знаят какво искат и как да го постигнат, и тотално нехаят за останалото, особено пък за всевъзможни проявления на етикета! Когато на всичкото отгоре са преуспели и прославили се, заявявайки открито безразличието си към фалша на общоприети постулати и избягвайки ловко всяка форма на клубна каишка около врата, играта може да загрубее до невиждани размери..
..
По-долу съм подбрала няколко пасажа от книгата, които правят много добър ‘разрез’ на основни моменти от житието на У.А. Сред тях има един, който гъмжи от въпросителни. И няколко, които гъмжат от отговори на същите тези въпросителни. И за миг не допускам, че авторът не прави директна връзка между едните и другите, макар и никъде в книгата да не я заявява в прав текст. В смисъл: ето на тези въпроси – ето това са по същество отговорите! ..
Но включвайки и едните, и другите в книгата си, е оставил на интелигентния читател да си направи връзките сам, а той самият, като едно недоумяващо куче, предпочита да се прави, че не си забелязва опашката (!)..
Аз обаче се изкуших да извадя някои от тези откъси и да ги събера в общ контекст или ако предпочитате – по начина, по който събираме две и две, за да получим четири..
Книгата, разбира се, е много повече от това.
Не знам дали защото е написана от Уди Алън, или защото разказва живота на Уди Алън, но е увлекателна като роман, въпреки че представлява документален текст. На моменти е дори смешна през прокрадващата се на пръсти тъга. И много човешка.
…
“..но накрая избрах „Ани Хол“, използвайки рожденото име на Кийтън. Филмът тръгна по кината и скоро стана любим на всички. Хората просто го заобичаха. Което веднага наостри стария циник у мен и се усъмних в качествата му.
Беше номиниран за няколко награди „Оскар“. Вечерта по време на церемонията свирех джаз в Ню Йорк. .. Използвах участието си като извинение да не присъствам, но дори да бях свободен, пак нямаше да отида. Не ми допада идеята за награждаване на творческа работа. Творчество не се създава със състезателна цел; прави се заради някакъв артистичен подтик и евентуално за да забавлява. Не си падам по гласовито, групово провъзгласяване чий е филмът на годината или най-добрата книга, нито кой е най-добрият актьор. Не искам да участвам в това и да хабя за него лентата на пишещата си машина.. Достатъчно е да кажа, че в нощта на оскарите свирех блус по най-добрия начин, на който бях способен, после се прибрах у дома и си легнах, а на следващата сутрин в The New York Times забелязах в долния край на страницата, че сме спечелили “Оскар”, включително за най-добър филм. Реагирах по начина, по който реагирах и на убийството на Кенеди. Замислих се за миг, после си доядох мюслито и седнах да работя на пишещата си машина..
..
..И както казах, те знаеха прекрасно, че изключително сериозни разследвания бяха установили недвусмислено, че въобще не е имало блудство. Преди години “Таймс” ми бяха дали право на отговор, но оттогава имаше многобройни нападки, а с изключение на един-единствен скорошен материал в моя подкрепа от Брет Стивънс, не бяха склонни да публикуват каквото и да е в моя защита. Но да се върнем на въпроса: защо толкова много хора в пресата, а и мои колеги от гилдията бяха така склонни, толкова решени да ме наранят? Хрумваше ми само, че през годините съм подразнил околните повече, отколкото съм си давал сметка, и те изразяват дълго трупан гняв или раздразнение. Инак защо поне не биха се замислили върху толкова съмнително обвинение, което противоречи на здравия разум? Не разбирах как точно съм предизвикал натрупването на това зложелателство, но и кучето не вижда собствената си опашка..
..
..Но хората на изкуството поне са изпълнени с несигурност и знаят, че нищо не знаят. Повечето от тия с парите не знаят нищо, нямат инстинкт, но често се смятат за хора, които знаят, даже по-добре от твореца. Тъпчат и мачкат творбата в процеса на работа, трепят се да се харесат с всякакви средства и крайният резултат често е десет пъти по-лош, отколкото ако оставят твореца на мира. Оставете го да успее или да се провали сам! Само понякога, по чиста случайност, която впоследствие бива развявана като мъдрост, някой бизнес мениджър намира по-добро решение от твореца и проектът има търговски успех. Това обаче е рядкост – по-често се случва проекти да бъдат съсипани от намесата на костюмарите..
..
..Не харесах филма “Манхатън”, когато накрая го монтирах. Бях предложил на United Artists да им направя филм за без пари, в случай че решат да го изхвърлят и не го пуснат по кината. Сметнаха ме за ненормалник. Когато той постигна такива успехи, аз, разбира се, бях изумен. Естествено, сред цялото това обожание, имаше и негативни реакции. Всяко нещо с такава слава трудно отговаря на очакванията и според мен “Манхатън” беше много далеч под тях. Ала не и за повечето хора – той спечели награди по цял свят и все още го въртят навсякъде. Не беше номиниран за най-добър филм от Холивуд, нито пък за най-добър режисьор. Някои казват, че това било отмъщението на Академията за това, че не съм показал интерес към оскарите, когато “Ани Хол” спечели, обаче аз не съм параноик на тема теории на конспирацията и не намирам нищо гнило в това, че не са били благосклонни. Знам, че Академията малко ми се намуси, когато “Ани Хол” спечели “Оскара”, понеже не дадох на United Artists да го разтръби по рекламите си из вестниците. Както казах, не си падам по целия цирк около наградите и големите реклами, които ги оповестяват, ме карат да се чувствам неудобно. И какво си мислите? След две седмици от Академията ми се обадиха разгневени и питаха: “Ти защо не споменаваш по рекламите, че филмът ти е взел четири оскара?”. Изобщо не ми пукаше и казах на United Artists, че ако е чак толкова важно за Академията, пък нека го обявят. Изобщо не беше проява на отношение, обаче се възприе като такова. .. Не се присъединих към Академията, въпреки че ме натискаха, но не заради нещо друго, а просто понеже не съм от присъединяващите се. Единственото нещо, към което някога съм се присъединявал, бяха скаутите, когато бях на десет, и беше ужасно. Никога не научих и най-основните скаутски умения, като да се ориентирам с компас например, така че и до ден днешен – за да намеря точния Север, се насочвам към Zabar’s..”
Уди Алън, дами и господа! Неподражаем, недолюбван, неприсъединяващ се! Един от редките таланти на своето време.
