Една година война в Украйна. Не, няма да кажа нито дума за политика. Нито думичка.
Ще кажа само, че като майка скърбя заедно с хилядите майки, които загубиха синовете си през тази една година. Но колкото и да скърбя с тях – аз не мога да потъна докрай в бездната на тяхната мъка, защото това, което им се е случило – не може да се изпита, освен през собствения опит. Дано Господ ме пощади от тази най-страшна присъда.
Ще кажа още, че ние, майките не раждаме деца за фронта. За ничий фронт, за ничия кауза, за нищо на света! Ние раждаме деца за живот, за радост, за общуване, за приятелство, за любов, за творчество, за взаимодействия. Раждаме ги, за да станат някой ден и те самите родители, за да продължат живота, да съхранят доброто, да бъдат пазители на човешкото познание, достойнство и мъдрост, носители на надеждата. Затова ги раждаме. И никой, освен тях самите, няма право да разполага с живота им, включително чрез натрапени внушения, насилствен псевдо-морал и патриотични подстрекателства. Упражняването на натиск в името на добре напудрени, приповдигнати фрази е в интерес на хора, които никога не отиват на фронта, в лично качество. Нито те, нито синовете им, нито братята и бащите им – не воюват. Никога.
Тези хора само екзалтират войната. А когато тя все пак приключи, те са там, за да оберат плодовете от нея. Че някой все пак трябва да свърши и тая работа накрая ..
Ами това е. Мнението за войната на една майка. За всяка война. И ще ми се да вярвам – на всяка майка.
Който би ме съдил – със сигурност не е майка, или поне не на мъжка рожба.
