Хроники от една ваканция на Тасос – ден 5
Петият ден от нашата ваканация започва с опустошителни ветрове, които не стихнаха цяла нощ и продължават в ранната, а и в по-късната утрин. Топло е, за разлика от вчера (днес термометрите показват 23-24 градуса), но духа здраво. В съседния на хотела двор вятърът е отвял платнището от оранжерията и разни други неща.. Всичко, което не е добре укрепено, хвърчи.
Около десет вятърът леко утихва, а ние използваме момента и хукваме навън. И понеже днес лайтмотивът ще бъде храна (гръцка храна), нека се върна на закуската, която имахме преди това, с кафето..
Вчера, докато обикаляхме из затънтения Принос и търсехме място за хапване, открих единственото по-прилично заведение в селото, което представляваше пекарна за сладкиши, с две масички отвън. На щандовете, освен дежурните баклави, кадаифи и прочее ориенталска прелест, която гърците я умеят отлично без съмнение, имаше и много традиционни гръцки сладкиши. Изкуших се от бисквити с кайсиево желе и някакви фунийки, пълни с крем, които ми напомниха на сицилианските каниоли. За протокола, казват се ‘тригонакия’, но не приличат на нашите тригуни.
Опаковаха ми ги в красива кутийка, и тази сутрин си направихме истинско пиршество с тях. Бяха много вкусни, макар и леко твърде сладки за моите предпочитания. Но кремът наистина напомняше на каниоли – много лек и ефирен, с едва доловим жасминов акцент.. накратко: денят започна с настроение 🙂
И как иначе, рожденичка съм днес! Остарявам и помъдрявам с още една година.. и с пълна пара, без съмнение!
Сутрешната ни разходка започва с байпас през горичката с пиниите. По застлани с иглички пътеки и стръмни стълби надолу, стигаме по най-късия маршрут до пристанището.
Правим кратка обиколка по каменната дига на пристана, доставяме си гледки към Палатаки, залива, града, морето..
Малко снимки и впечатления. После скачаме в колата и поемаме отново на запад, този път по крайбрежния път, през Скала Марион. Днес, тъй като отново не става за плаж (това почва да ми харесва!), сме набелязали да посетим другото планинско село, в съседство на Сотирас; то е по-близкото до нас, на около 17 км от Лименария.
И така – Калирахи. Или както каза Кирил – това е живо селце. А аз бих допълнила – живо гръцко селце.
Ако за вчерашното ни откритие, Сотирас, бих казала, че е архитектурен резерват под нещо като немско настойничество, то Калирахи е живо, гръцко селце. Има си пивница, таверна, супермаркет, църква, здравна служба, бивш, занемарен рибен магазин с широки стъклени витрини както едно време при нас, и настоящ, по-съвременен – за риба и грил, в днешния ден неработещ..
На площадчето в средата на селото си дават среща селските безделници, а също и множество туристи от различни националности, които днес, във ветровития облачен ден, са плъпнали като хлебарки из острова..
И това селце е със стръмни, павирани/бетонирани улички и респектираща денивелация, макар да е разположено значително по-ниско спрямо морето в сравнение със Сотирас (намира се на 160 м н.в., докато Сотирас е на 300 м н.в.), може би затова и гледката надолу не е така зашеметяваща, а и континентът се отдалечава от хоризонта..
И тук има много цветя, розмаринови храсти, нарове, лози, кипариси и дори стар, вековен чинар пред църквата и отрупани с плод орехови дървета. А долината между селото и морето е буквално посивяла от плътни маслинови насаждения. Но селото е някак разхвърляно, еклектично, не притежава атмосферата и хармонията, които почувствахме предния ден в Сотирас.
Изглежда, че и то е налазено от германски туристи, защото на обяд в таверната сме заобиколени и от двете страни от такива. Има естествено и българи, и румънци. Пълна програма. Двамата мъже, които обслужват гостите, са странни екземпляри, абсолютно нешлифовани диаманти от най-диво естество. Единият разбира малко повече английски и успява да се справя с взимането на поръчки и със сметките. Другият ми се вижда безнадеждно несъвместим с работата си. Разсеян, неразбиращ, неслушащ и незаинтересован; неприемливо мърляв, включително спрямо храната, която сервира. Ядем агнешко на фурна, така нареченото клефтико; тук, в подножието на планината явно му разбират – наистина е вкусно, въпреки неугледния вид, в който ни го носят.
То се оказва и хитът на деня тук (голяма румънска компания, окъсняла, пристига и си поръчва същото, но им казват, че е свършило, защото всички го поръчват; тогава те стават и си тръгват). Всичко друго, което поръчваме, е под всякаква критика, включително мазните пръсти по краищата на чиниите, които ни поднасят. Разядките са сервирани по начин, който те мотивира да не ги докоснеш – пльоснати на куп в широка и дълбока, зле измита чиния. Опитвам ги все пак, колкото да установя, че са вмирисани на застояло, вероятно извадени от кутийки от супермаркета с изтичащ срок на годност, с вид и цвят на нещо, което е донесла котката..
Ето как туризмът прецаква всичко. Дори в едно такова затънтено селце като Калирахи, туризмът е успял да разврати хората до степен да престанат да се интересуват дали с това, което предлагат, ще направят някого щастлив или напротив. А за гърците това винаги е било важно. Установявала съм го неизменно – това, че държат да ти доставят удоволствие, ако си гост на масата им. И искат да знаят, че си останал доволен.
Е, не останахме особено доволни. Нито пък на някого му пукаше. Изядохме агнешкото, заедно с други около нас (германците също поръчваха това), но щом дойде време за кафе, първо чакахме безкрайно дълго, за да поръчаме, а после изобщо не ни го донесоха. За гърците е унизително да бързат .. или пък да помнят, че някой им е поръчал кафе. Никой не може да им причини такава щета, не и на днешните екземпляри от Калирахи..
Отказваме се да пием кафе. След дългата разходка и обяда, поемаме към Лименария. Морето на Скала Калирахи е открито и бурно, с големи запенени вълни. Завалява и дъжд.
Но аз съм решила. Днес ще се изкъпя в морето, дори камъни да падат от небето. А то само прокапва на едри, редки засега, капки..
Спираме на Скала Марион – третото плажче, най-близко до Лименария, на име Atspas beach. От вчера съм го набелязала и без колебание се мятам в морето, въпреки усилващия се дъжд. Тъй като е дълбок залив, водата е спокойна и гладка като тепсия. Малко мръсна на плиткото, но съвсем прилично чиста на по-дълбокото. И топла, въпреки застудяването, вятъра и дъжда от вчера насам.. Кирил стоически изтърпява лудостта ми, прикрит под сламен чадър на плажа.. Спира да вали веднага щом излизам от водата. Още малко и слънце ще грейне..
Лименария ни посреща мокра до кости. Валяло е обилно, все още локвите стоят по асфалта. Но пък се е изваляло в наше отсъствие. Така че – извадихме късмет днес. Като изключим, че валя през цялото време, докато се къпах в морето на Скала Марион, друг дъжд не успя да ни застигне..
Дори се класирам за късна следобедна разходка до пристанището с фотоапарат на врата. Искам да снимам гледките, които сутринта бяха контражурни.. Това е моят личен подарък за рождения ми ден.
Абсолютно великолепна разходка – хората отсъстват, уплашени от времето, въздухът – кристален след преминалия дъжд, светлината – великолепна..
Кирил проспива всичко това, за да е свеж за вечерта. Аз функционирам наопаки – колкото повече усилия, занимания, екшън – толкова повече настроение!
Ето ги залива и града от хълма на Палатаки:
И малкото полуостровче от другата страна на хълма, които съвместно образуват тесния залив на пристана:
И тук – още малко гледки, които .. просто са част от разказа, и от пейзажа:
..
За вечеря сме на едно специално място, Fish tavern TO LIMANI. Това е нашето късметлийско откритие на Лименария от миналата година, и сме го набелязали за завършек на днешния ден, дори имаме резервация, защото вечер в Лименария е навалица, въпреки множеството ресторанти, които работят по крайбрежната алея. За TO LIMANI може да се каже, че също се намира на крайбрежната алея, макар и в самия й край, до пристанището и въпреки, че изглежда напълно различно от лъскавите си, сезонно-туристистически събратя.
Малка таварничка с вътрешно помещение с черно-бели фоторафии по стените, винтидж излъчване и автентична кухня, доколкото това изобщо е възможно в контекста на съвременния туризъм. И все пак – вътрешният салон с маси говори за целогодишно функциониране, постоянен персонал, вкл. готвач и покрити локални критерии (местните не биха яли какво да е, за разлика от всеядната туристическа тълпа)..
Музиката също е различна. За разлика от откровения гръцки поп-фолк, който бичи наоколо, тук звукът е нежен, меланхоличен, .. приятен за слушане. Пак гръцки, много ясно – все пак на Тасос сме, така че алтернативи няма – но и в това има нюанси..
Какво да кажа за вечерята.. Първият ми избор за ордьовър не е наличен. Множество други също не са. Порцията салата от цвекло, сервирана с автентично приготвен чеснов дип, е много крехка и вкусна, но представлява тройна доза спрямо нормалното количесто, което човек би изял у дома. Рибата, която си поръчвам, е записана в менюто като рибата на Свети Петър* и е много вкусно наготвена. Мисля, че под това название се крие рибата тилапия, но .. какво разбирам аз от егейски риби, питайте ме за черноморските..
Съгласно менюто, рибата на Свети Петър трябва да дойде с бял сос, но истината е, че е приготвена със зелена заливка от ситно накълцани гръцки хорти (ядливи треволяци), а в самия сос плува изобилно риган, което малко ме дразни. Оставам с впечатление, че напоследък в Гърция слагат от тази подправка на абсолютно всичко – на всяко месо, на всяка риба, че даже и на зеленчуците. Каквото и да съм яла на острова (че и на сушата) дотук тази година, всичко е съдържало изобилие от риган. Много гурмански подход, няма що.. Пак бих направила препратка към мнението ми за туризма и неговото въздействие върху нещата от живота..
Кирил хапва октопод, както обикновено, и мисля, че е доволен, както обикновено. Но мисля, че и в неговата чиния може да се забележи от вездесъщия риган, плуващ гордо в зехтиновата заливка.. Не ме разбирайте погрешно, аз харесвам риган. Но харесвам също и други подправки, като например дафинов лист, мента, босилек, майорана, розмарин, бахар, копър, кориандър.., които са характерни за гръцката кухня, или поне – ако може да се вярва на авторитетния Кристофър Бакън от фундаменталната му книга „Мед, маслини, октопод“. Тази книга е по същество едно красиво обяснение в любов към гръцките острови и тяхната кулинария, и особено що се отнася до Тасос..
Пием наливно бяло вино, което при нормални условия не бих пила. Дежурното възкисело и леко опушено, гръцко бяло вино. Някакси обаче се свързва с храната и го поемаме без много усилия.
В интерес на истината, има няколко заглавия във винения лист и можехме да опитаме нещо по-квалитетно, но ни се струват твърде надценени (дори спрямо бутилка наистина квалитетно италианско или испанско вино от листата в български ресторант!), а и.. човек си прави изводите за общото предлагано качество на едно заведение по достойнствата на наливното вино. Един уважаващ себе си ресторант трябва да предлага достатъчно качествено vino de la casa. Така мисля.
Кафето. Ами пак си оставаме без кафе. След 20-30 минути безплодни усилия да привлечем вниманието на сервитьорчето, за да му поръчаме, накрая се задоволяваме да викнем сметката. На практика: това е повторение на обедните ни неволи, макар това заведение да претендира за класа. И безусловно да я притежава – до голяма степен.
Когато го посетихме преди година, бях готова да се закълна, че предлага най-добрата храна и услуга на Тасос. Не и днес, със сигурност – поне не и що се отнася до услугата.
..
И така – днешният ден беше посветен на гръцката храна и кухня. Бих искала да можех да напиша повече похвални слова в края му.
Така се и бяхме прицелили – една обедна таверна в планинско село, една вечерна рибна таверна на пристанището. Трябваше да са перфектни. Не бяха. И все пак останахме нахранени и с приятен вкус в устата. Това е.
Гърция.
..
*Според легендата, преди 2000 години свети Петър изпуснал монета в морето на Галилея и една риба я уловила. Той хванал рибата, за да си вземе монетата обратно, оставяйки отпечатъци върху кожата й. В Средиземно море рибата се нарича Джон Дори или Сен Пиер. Случайно открих това описание в книгата „Един гадател ми каза“ на Тициано Терцани.
Продължение, ден 6 – открийте тук!
