Сборник разкази; българска; Издателство Жанет 45, 2021
Елена Алексиева – автор ©
/Читателски очерк/
Прочетох сборника разкази “Прекъсването на Самсара”, преследвана от усещането, че някои от късите прози съм – ако не писала лично, то поне преживяла като усещане и тоналност. Вероятно точно в това се състои писателския талант, а именно: да накараш читателя да съпреживее историята, която разказваш – така, сякаш е участник в нея; да го потопиш в повествованието по начин да припознае в наслояванията на персонажите – част от самия себе си.
В повечето от историите ме съпътстваше тази именно близост и дори нещо повече – осезание за родство с духовните измерения и съдби на героите.
Прекъсването на Самсара, изтълкувано през погледа на Елена Алексиева, е вид събитийност в живота на нейните герои – колкото универсална, толкова и специфична – за конкретния авторов подход.
Като че всеки един от персонажите, с навлизането в неговото житие, се оказва затънал до гуша в кротка безнадеждност – по един или друг начин. Читателят се потапя напълно в това настроение, и .. не знам как е с другите, но в моя случай – започва да изгражда невидими паралели със собствения си, привидно невъзмутим и уж донякъде нареден живот.
А после – плавно или рязко – настъпва изтръгването. И то е колкото неочаквано в някои от случаите, толкова и напълно в синхрон с логиката на събитията – в духа на естествения развой на всяка от историите! Макар и осветени под необичаен ъгъл, повествованията в тези 11 разказа звучат достоверно и органично, сякаш незабелязано гребнати с шепа от преминаващия наоколо живот. Белязани от истината до последния детайл.
И ако вече се питате – какво всъщност представлява прекъсването на Самсара, тъй като не е задължително да познавате будистката традиция в една от нейните най-ранни норми, родеещи се с индуизма, то самата авторка също признава, че не разбира нищо от будизъм. Запазила е това свое откровение за последната страница на книгата, и в частност – за бележките под линия, но пък за човек, който “нищо не разбира от будизъм”, веднага след признанието си, е дала една поразително кратка и ясна дефиниция на прекъсването на Самсара, а именно: “човек може да прекъсне Самсара само тогава, когато успее да изкупи всичко, без да причини страдание никому”.
Това е всъщност и финалната фраза – не само на последния разказ, но на цялата книга. Аз признавам, че останах в дълъг размисъл след този възхитителен завършек, и все още не съм излязла докрай от сянката на неговото тълкувание. Разбира се, успях да върна лентата назад и да го проектирам върху всяка една от 11-те разказани истории, което разкри още от скритите пластове на тези уж съвсем обикновени житейски картини.
Но тъкмо порядъчната доза баналност, изложена под непривично насочен поглед – в комбинация – конструират внушителната експресивност на всяко едно от отделните повествования. В резултат асоциацията с прекъсване на кръга [на преражданията и смъртта, който всъщност представлява Самсара], е толкова разпознаваема и логична! Ракурс и тълкуване, които придават не просто завършеци на истории, а загатват за изходи, избавления, излаз, ..завръщане към светлината.
Не искам да навлизам тук в никоя от историите, защото започна ли с една от тях, ще трябва да отдам дължимото на всички, или поне на повечето. А и авторката е направила това много по-добре, отколкото аз бих могла да интерпретирам!
Пожелавам на повече хора да прочетат сборника с разкази “Прекъсването на Самсара”. Това е книга, от която всеки може да почерпи за себе си глътка скрити зад мимолетна тъга – прояснение, къс проблясък, лъч светлина..
