В деня на любовта
Няма човек, който да не се е питал какво е любовта. Неизброими са поетите, философите и учените, опитали да дадат определение. Чувство, което смущава, вълнува, обърква, опиянява, заслепява, въздига и събаря, боли, отчайва, но винаги носи някаква необяснима сладост. Дори в най-черните моменти и в най-тежката безнадеждност, ние не се отказваме от любовта. Пазим я, заключваме я дълбоко в душата си и се опитваме да я опазим. А опазваме ли я?
Казват, че любовта учи и лекува. Всички ли? А и ние самите, по какъв начин обичаме?
Дали е любов, когато усещаме пеперуди в стомаха, сърцебиене и отмаляване? Едва ли. Това е силно желание, примесено със страх. Симптомите са изява на атавистичен рефлекс, който сме наследили от прародителите си в най-дълбока древност, с цел да бъдем предпазени от опасност. Адреналинова буря, съпровождаща риск, който душата усеща, а разумът не осъзнава.
Дали е любов, когато по цял ден мислим за някого, когато се събуждаме и заспиваме с неговия образ? Едва ли. Това е пристрастяване. По същия начин не можем да преживеем и един ден без цигари, алкохол или лекарства, към които сме привикнали.
Дали е любов, когато безумно желаем някого? Не, това е физическа потребност, която запълна огромна яма в душата ни.
Дали е любов, когато ревнуваме и страдаме по някого? Не. Това е чувство за малоценност и страх от изоставяне.
Дали е любов, когато мечтаем? Не, фантазиите заместват реалността и не я осъществяват.
Дали е любов, когато двамата сме устремили поглед в едно и също бъдеще? Едва ли. Това е разбирателство. В една посока гледаме с приятелите си, с колегите, понякога дори със случайни хора.
Дали е любов обожанието? Възхищението към любимия човек заради това, което знае и може? Може би, стига да не се превърне в обожествяване. Това е твърде лесен път към съвършенството. Запълваме собствените си липси със способностите на друг човек, вместо да ги изградим в себе си.
Дали е любов, когато отричаме себе си? Когато се подчиняваме? Не, това е самоомаловажаване. В скалата на ценността заменяме своето его с нечие друго. Спираме да съществуваме. Какво можем да дадем на другите, ако самите ние сме празни? Колкото повече се предлагаме, толкова по-малко ще ни желаят.
И все пак любовта започва от нашето несъвършенство. Става така, че се влюбваме в онази част от нас, която не вярваме, че притежаваме. Онази част от нас, която винаги сме искали да изявим. Онази част от нас, която ни кара да се чувстваме големи и значими. Онази част от нас, която би ни накарала да се гордеем. Намираме човека, който бихме искали да бъдем.
Ето защо:
Любовта е сила. Научаваме се да направим това, на което никога не сме вярвали, че сме способни. После можем и да летим, да повдигаме планини, да сътворяваме светове.
Любовта е вяра. Тя не ни прави набожни, но ни свързва с безсмъртното. Осъзнаваме тленността си и мъката по неизбежната раздяла. Ценим всеки миг с любимия човек. Копнеем за любовта на душите във вечността.
Любовта е надежда. Обикваме онзи човек, който открива героя в нас. Човекът, който ни връща надеждата за онова Добро, в което вече сме спрели да вярваме. Човекът, който ни показва, че все още има смисъл. Човекът, който ни връща вдъхновението.
Да обичаш себе си е най-трудната задача на нашето съществуване. Не ни позволяват да се обикнем, защото трябва да се подчиняваме на обществото и на стандартите на социума. Те винаги са в разрез с нашите потребности. Любовта е свобода, която не ни е позволена.
Сприятеляването със собственото Аз не е привилегия за всеки и не се появява случайно. То се ражда от болката. От загубата. От бездънната мъка на самотата. Единствено в страданието можем да съзрем душата си като плаха светлинка, която си проправя път в тъмното. След нея идва топлината и усещането за покой. Накрая се разтапят границите и чувството е блаженство. В освобождаването си осъзнаваме какво е приемане и безусловно обичане. Изпълваме се с благодарност. Така започва приказката за обикването на себе си.
Да, точно оттам започва любовта. От бездната. И това, което всички ние правим, е цял живот да се изкачваме нагоре… до мястото, където няма друго, освен Светлина!
