Не само да съхраним, а да развием умението си да наблюдаваме – тихо, без вълнение и безучастно (каква грозна дума, но ако си я преведем буквално – тя означава просто „без да участваме’)..
Когато човек е млад, незрял и несигурен – той иска непременно да бъде част от това, което го заобикаля. Страхува се да не остане пропуснат, неотбелязан, невъвлечен (от пустия му живот!). Амбицията на младостта е нищо повече от неувереност и незнание за това как функционира света. С времето мъдростта ни поучава, че рядко нещата зависят от нас. Въобразяваме си, че сме постигнали едно или друго благодарение на целите, които сме си поставили и усилията, които сме вложили, но всъщност то е резултат на хиляди преплетени събития, привидно случайни, направлявани от сили извън нашето възприятие. Така наречените ни успехи са функция на умението да се адаптираме спрямо вселената, да се вслушваме в шепота й, да се впускаме в нейния поток. Това понякога може да означава дори да плуваме срещу течението – ако тя така ни подтиква и направлява (..).
Всички познаваме хора, за които се казва, че нещата им се получават леко, без напън, сякаш от само себе си. Някои ги наричат късметлии.
Познаваме и други хора, които цял живот се мъчат неистово, за да отбележат и една крачка напред в онова, което са възприели като важно за тях.
Е, дали тези усилия си струват наистина? Дали нямаше да им е много по-леко, ако просто оставеха вселената да им подскаже (във всеки момент от време) верния път, по който да поемат? Ако поне за секунда се откажеха от така наречения – напълно илюзорен – контрол?
Обаче: да разсъждаваш за тези неща, е лесно. Да ги превърнеш в реални действия, тук и сега, ден след ден – ето това е трудното! И успехът далеч не се предопределя от усилието да седнеш, да ги формулираш и запишеш върху белия лист или екран.
Когато мъдреците говорят за неща като празен (изчистен) ум, аз си представям следното:
Да намеря начин да застана ‘отстрани’ на себе си. Да изсипя отпадъците в канала и да отворя място на текущото към дадения момент просветление. А текущото към дадения момент просветление: това са конкретни неща – с какво да се заема, от кое да се откажа, кои са важните ми задачи за деня, месеца, годината (по-далеч от това отиват само заблудените хора, затова винаги са ми били смешни клишетата от типа на: „Къде се виждате след 5 години?“). Аз се чувствам щастливка, ако намеря правилните решения за седмица или месец напред. На този етап от живота, това ме задоволява в 90% от случаите.
Но за да се сдобия с дежурната доза текущо прозрение – това преди всичко изисква изчистване на ума. Някои от познатите ми биха го нарекли reset. И то си точно това по същество.
Как намираме начина? Как освобождаваме ума си от кашата, която собственоръчно сме забъркали вътре? Как го очистваме от паразитния шум, заглушаващ гласа на вселената?
Ако пак се обърнем към мъдреците, те ще ни кажат: чрез медитация!
Днес добре осъзнавам: всеки може да медитира по свой собствен начин. Някои прекарват часове в пълен покой, с изправен гръбнак, кръстосани крака и длани, обърнати към небето. Други си отвисяват в поза Bao Zhuang (Peng позиция) – изправени, с присвити колене и ръце, ‘прегръщащи дърво’. Малко завиждам на всички тези хора, особено на последните. Нужна е голяма доза стоицизъм и дисциплина, за да издържиш в подобна позиция дори 10 минути. Поне що се отнася до мен..
Медитацията обаче е нещо, което не задължава по форма. И не е непременно статична. Да, изглежда логично пълният покой на тялото да насърчи и ума към същото състояние. Но не при всеки работи. Аз например се чувствам толкова погълната от усърдието да запазя покой и да поддържам правилната поза на тялото, че умът ми се напряга в пъти повече в сравнение с моментите и на най-усилен умствен труд. За лекота и освобождение, които да доведат до момент на проницание – изобщо и дума не може да става!
Години наред ми отне да открия своите форми на медитация. А ги наричам така, защото крайният резултат е същия, който си представям, че дава една медитация – умът ми е празен, чист, а АЗ-ът – напълно отсъстващ по време на състоянието. Той просто пропуска вселенския поток през себе си, който пък замита със страшна сила всички отпадъци по пътя. След тези моменти се чувствам освободена и способна да виждам ясно и надалеч.
Формите на такъв тип медитация за мен се свеждат до няколко възможни. Най-‘чистата’ е тичането. Особено по предварително зададено трасе, в рамките на двора например, където не се налага да мисля, да задавам или променям маршрути в движение. Десет обиколки по една и съща траектория са моята дневна доза медитация. Активна медитация, но без участие на ума. В пълна степен – ‘отстрани’ на себе си.
Разполагам и с други, по-екзотични формати. Градински занимания. Кусамоно. Обобщено: природна грижа и подредба на растения. В тези случаи основното е, че просто оставям ръцете си да извършват действия, които са направлявани от природния поток, от вселенската естетика, от сезонните нужди и грижа за растенията. Идеята е, че в тези моменти аз отново съм някой, който се намира ‘отстрани’ на себе си. Без да ангажира мисловна дейност, бидейки едновременно полезен за себе си (изчистване на ума) и за заобикалящата жива среда (природно обусловена грижа). Трудно ми е да облека в думи всичко това, но за мен то работи, и това е важното.
Вярвам, че всеки може да открие своите форми на медитация. Същественото е, че ако това са активни проявления, те трябва да ангажират тялото с машинални, добре отработени движения, като въвличат единствено механичната памет и разбира се (насърчително!): външния, естествен поток, който направлява всички процеси на тоя свят и при включване към чието течение – печелим ускорение и помощ за всяко свое, макар и неосъзнато движение.
Когато си позволим да застанем, дори за няколко минути ‘отстрани’ на себе си, това ни дава чиста отправна точка за всяко следващо действие.
Защото да се ‘отстраниш’ не е бягство. Това е най-фината форма на участие – онази, в която егото мълчи, а същността слуша. И когато умът се отдръпне, животът сам започва да запълва предоставеното пространство. Не по начин, в който сме се отказали да го ‘редим’, а по начин, в който най-сетне сме направили място на естествения му ход.
