Размисли на един езотерик
Темата за абортите не може никога да ни остави безучастни. Повечето от нас имат определена позиция по въпроса, понякога аргументирана, понякога не, но винаги будеща особено душевно безпокойство. Може би това е така, защото дълбоко в себе си осъзнаваме, че няма правилен отговор. Която и от двете позиции да изберем, винаги ще бъдем в ущърб и вреда на някого – или на един нов човешки живот или на свободната волеизява, която желае сама да структурира живота на приносителя си.
Невероятно е, че подобни дискусии се провеждат в 21-ви век в “цивилизовани” и демократични държави в Европа и Америка. На много места по света хората нямат избор за това колко деца да създадат и дори по какъв начин да ги отгледат. Но отнемането на изконни човешки права никога не е подбудено от хуманни или здравословни прични, а е част от една дълбоко вкоренена, всеобхватна и всемогъща религиозна или фанатична диктатура, прикрита под формата на благородни стереотипи, обичаи и закони.
Бих искала да задам няколко въпроса и заедно с вас да потърсим някои отговори. Въпроси за греха, за убийството, за насилието, за жертвоготовността и за себезаличаването. Въпроси от този свят, както и от Онзи. Въпроси за вечния живот или за краткотрайното ни земно пребиваване. Често съм чувала хора да казват: “вероятността да има живот след смъртта е абсолютно равна на вероятността да няма такъв”. И да, в първия случай понятието грях има конкретни измерения, но какви биха били те във втория?
За съжаление, вероятността да разберем тази най-голяма световна загадка в момента на нашата смърт, е точно толкова голяма, колкото и вероятността никога да не я разберем. Това внася интересен нюанс в разсъжденията. Никой от нас не осъзнава, че вярата в живота след смъртта всъщност не би могла да ни остави излъгани. Обикновено ние отказваме да вярваме в нещо, именно за да избегнем евентуална заблуда или разочарование. Ако обаче със смъртта всичко свършва, ние няма как да осъзнаем своя край и няма начин да се почувстваме измамени.
Буквално казано, мозъкът няма да го има, за да си даде сметка за каквото и да било. Тогава какво би станало, ако решим да вярваме? Ще стане това, че дните ни ще се изпълнят с радост, и ще бъде така докато свърши животът ни. Защо? Защото бъдещето ще ни изглежда по-леко и страховете ни ще бъдат по-незначителни. Вярата помага да осъзнаем редица неща за нас самите и за Вселената, дава ни надеждата за един по-справедлив и по-управляем свят, помага ни да реализираме потенциалите си, да израснем духовно, както и да открием своя вътрешен мир. Можем само да спечелим.
Знаем ли всъщност какво точно е грехът?
Питали ли сте се някога защо Авраам оставя на израилския народ над 400 заповеди, докато Мойсей ги съкращава само на 10? Чували ли сте някога свещеници да проповядват, че всъщност заповедта Христо̀ва е само една, и тя е „да обичаш ближния си както обичаш Бог и себе си“?
Така както Божията заповед за любовта е единствена, редно е да бъде единствена и концепцията за греха. Извършваме грях само когато нараняваме някого, защото раната е тази, която убива вярата. Вярата, че някой би могъл да ни обича. Вярата, че самите ние можем да дадем обич и доверие. Вярата, че имаме стойност. Вярата, че нещо в живота ни има смисъл. Вярата в любимия, вярата в приятеля, вярата в ближния, вярата в Доброто, вярата в себе си, вярата в Бог.
Раната отнема вярата, раната убива душата. Това е. Няма друг грях. Всичко, което не наранява, не може да бъде грях. Болката в очите на близки и далечни хора, страданието и разочарованието им, още повече ужасът и отчаянието им, рано или късно се промъкват в душата ни и заорават в нея грозни черни бразди. Когато нараняваме някого, ние раняваме и себе си, защото когато един човек изгуби вярата, частица от цялото човечество я губи. Частица и от нас самите се погубва.
Притеснително е колко променливо бива отношението на хората към греха в цялата човешка история. Убийството в едни случаи се наказва със смърт, а в други – носи военни медали. Кражбата в едни случаи е престъпление, в други се възприема като спасение. Лъжата била черна и бяла, пошла и благородна. Прелюбодействието е осъдително, но спасява бракове. Алчността обира парите на другите, но скромността води до глад и мирезия. Бизнесът прави някого неприлично богат, но фалитът оставя стотици хора без препитание. Можем да видим двете страни на абсолютно всички грехове. В различно време и пространство нравите, убежденията и истините могат да бъдат дори напълно противоположни.
Грях ли е тогава абортът? Ако премахнем един ембрион, отнемаме правото на живот на един бъдещ човек. Ако принудим една жена да отгледа дете, което не желае, което е заченато с насилие или по невнимание, когато любимият, бащата или цялото семейство оставят тази жена сама, това е грях спрямо един съществуващ вече човек. Може би дори спрямо двама.
Езотериците, които приемат задгробния живот, прераждането и вселяването на душата в ембриона, биха казали, че една душа спокойно би могла да си избере друг ембрион след време, ако трябва да се върне на земята. Това ново тяло може да се окаже дори по-добро за нея. Един неосъществен живот ще се върне под формата на друг, в по-подходящ момент.
Атеистите, които отричат живота след смъртта, твърдят, че животът ни е кратък проблясък на съзнанието в една случайна материална реалност, и това съзнание, родено от мозъчните клетки, се разпръсква завинаги в мрака на безкрайния Космос. Ако това е вярно, какво значение би имало тогава дали един човек се е родил или не? Какво значение би имало изобщо дали ще бъдем добри или лоши, праведни или греховни? Грехът се свежда до просто юридическо понятие със съответната степен на наказуемост.
Ние решаваме дали да вярваме или не. Ние решаваме дали да грешим или не. Ние избираме дали да раним някого или да го обичаме. Ние избираме в кой от световете да пребиваваме. Но преди да съдим някого, трябва добре да си изясним параметрите на реалността, която ни е вменена, да потърсим и сами да намерим правилните за нас отговори.
