Ето какво пише в Уикипедия за историческата личност Едуард Маркъс Деспард: Той е ирландски офицер в служба на Британската корона, роден в 1751 и загубил живота си през 1803. Като колониален администратор в Хондурас, придобива известност с отказа си да признае расовите различия в закона и, след отзоваването му в Лондон като републикански заговорник, бива свързан с конспиративни движения като Лондонското кореспондентско общество, Обединените ирландци и Обединените британци. Това довежда до осъждането и екзекуцията му през 1803 г. като предполагаем водач на заговор за убийство на краля.
Като герой във филмовата поредица „Полдарк“, британска историческа серийна драма по романите на Уинстън Греъм, Нед Деспард има много повече какво да разкаже за себе си. В качеството си на колониален администратор в Хондурас, той не просто защитава правото на местните цветнокожи на равни права и достоен живот, но след като купува и освобождава от робство своята бъдеща жена, става един от най-мразените (и неразбрани) от Короната британски мъже на епохата.
Неукротимо смел, импулсивен, емоционално неуравновесен, въодушевен, с несъкрушимо чувство за справедливост – такъв е Нед Деспард. Но не и предател на Британската кауза, не и заговорник с привърженците на Френската революция. Въпреки това, той бива лесно провокиран и набеден в предателство, заради страха на влиятелни люде от потенциалното му завръщане в Хондурас, където би продължил подкрепата си за еманципиране на чернокожото население. Нещата са прости – за да граби и експлоатира ресурсите на своята богата колония, Британската корона се нуждае от робски труд и послушание. Всеки, който представлява заплаха за удържането на това положение, отива на бесилката. Това е. Съдебните обвинения, дела и прочее са само незначителни подробности от пейзажа. Така нареченото правосъдие не от вчера работи за силните и богатите на деня, под маската на въздавач на справедливост…
А сега – лирическото отклонение, или един по-личен поглед към историята: Преди да го обесят, Нед Деспард има право на последна среща с жена си – красивата чернокожа хондураска Кити. Тя се опитва да му вдъхне последна глътка кураж преди екзекуцията, като потиска, доколкото може, своята собствена мъка. Припомня му как са се запознали: „Този първи ден пристигнахме в залива, ти имаше разхлабено копче на дрехата“. „Помолих те да го зашиеш“- казва той. „И след това ме попита какво би могъл да направиш за мен в замяна“ – припомня тя. „Да… А ти се засмя и каза…“ „Поправи света!“ – прекъсва го и допълва тя. „Опасявам се, че това се оказа твърде голяма задача за мен. Не успях и сега трябва да си отида от този свят“, горчиво обобщава той.
Ето как – без да искаме, подвеждаме хората. Обикновено най-близките си. И не нарочно. Без дори да подозираме къде ще ги отведе казаното от нас. Някои дори го забравят веднага щом го изрекат, но не и помолените, не и те…
Ако са простодушни, импулсивни и добровати (за да не кажа глуповати), те ще обърнат света наопаки, за да направят поисканото. И когато се окаже, че са „предо̀брили манджата“, ще си останат в ъгъла, където да ближат рани, сами. Или ще ги обесят, в най-добрия случай.
