За онези, които винаги са прави…
Назовисти, правилно прочетохте! Звучи като ‘нацисти’, но е по-широкообхватно.
Назовистите са хора, които назовават. Те не подлагат на съмнение, те не дават право на отговор. Какво говоря – те не дават право дори на въпрос!
Тези хора са безпогрешни.
Те имат всички въпроси и отговори в завършен вид. Животът им е подвластен на постулати. Те са категорични. Те са монологични. Те не познават чуждото мнение.
Освен когато съвпада с тяхното собствено.
Те не могат да седнат на една маса с другомислещи. Не могат да разговарят с някого, който подлага на съмнение твърденията им. Те живеят с убеждението, че всичко, което мислят, правят и назовават – е безспорно.
Те са опасни хора. Защото отричат заблудата като възможност. Отричат нюансите като реалия.
Животът им се състои от два цвята – черно и бяло. И те са винаги от бялата страна, по определение. Носят тесте етикети в джоба си и непрекъснато надписват и лепят по гърбовете на онези, които не разбират.
Но тези хора… те не виждат кривото огледало вътре в себе си.
А всеки човек носи у себе си по едно криво огледало. То е функция на неговия собствен извървян път, който, по правило – криволичи. Минава през множество предопределености – природни, глобални, поколенчески, обществени, родови, семейни. И всяко от тези криволичения оставя неизбежно въздействие върху вътрешното огледало. Онова, в което оглеждаме света и другите около нас.
Назовистите са хора, които не познават щастието. Защото Светът им се състои от ‘свои’ и ‘чужди’. И нищо по средата. А щастието е именно там. Щастието е в приемането и опознаването [на света, който не познаваме].
Признавам си, измислих тази дума – назовисти – за да назова с нея онези, които назовават.
Признавам си – аз също често назовавам. Работя върху този свой недъг.
Бих призовала много късо: Не назовавайте, ако не искате да бъдете назовани!
