Сполуката не лекува, успехът не въздига, победата не облагородява. Величието на Пиедестала е лъжовно и много самотно – отвъд привидната навалица, настойчивите аплодисменти и лицемерни усмивки, навред.
Престорено ласкателство, неискреност.. и малодушието да ги бележим с точните им имена, са само част от съпътстващите „екстри“ в битието на „преуспелия“.
От другата страна на медала е Поражението. И ако съществува човешко състояние, способно да предпостави възвисяване на духа – именно то е такова! Защото от кота „нула“ възможната посока е само една и тя е нагоре.
Но за да поеме човешкият дух натам, той трябва преди това да се е сринал до най-ниското си ниво, при което и последните остатъци от суета и егоцентризъм позорно да са напуснали. И последният фалшив приятел да си е бил камшика. И последната горделива илюзия да е абдикирала, без да се обръща назад.
Иска се и друго, разбира се. Уинстън Чърчил е казал: „Успехът не е окончателен, провалът не е фатален: смелостта да продължиш е това, което има значение.“ И несъмнено: без кураж да станеш от земята; без усилие да се изправиш наново и да продължиш – нищо от гореизказаното няма значение.
Често пъти колкото по-шумно и позорно за своя приносител е едно пропадане, толкова повече той се обезсърчава или тъкмо наопаки – надъхва: да поеме отново нагоре! Това е така, защото хората сме устроени да копнеем неистово за одобрението, възторга, завистта на околните. А и двете реакции – на отчаяние, както и на крайно висок стимул за излизане от пораженческа ситуация – са функция именно на „оглеждането“ в другите и очакването да си „заработим“ отново тяхното възхищение. Съответно и двете – в равна степен – не работят: Човек не може да се надигне истински заради никой друг на тоя свят, освен заради себе си. Обратното е неистинско и дрънчи на кухо, не съдържа смисъл..
Ето защо всеки крах трябва да бъде последван на първо място от отърсване – не само от фалша, илюзиите, нереалистичните очаквания, но и от съизмерването, съпоставянето с другите.., от желанието да заслужим тяхното внимание. Това не само ни прави зависими, това ни прави доброволно зависими! И съответно неспособни на най-доброто от себе си. Защото безразсъдно позволяваме на някой друг (вместо на себе си) да ни задава критериите. Нещо повече – търсим си сами тази подмяна [на нашите собствени, единствено валидни за нас: показатели и измерители].
Накратко: след болката от падането и здравословната пауза, която да си дадем за страдание, следва да се съсредоточим градивно върху себе си. Да съберем парчетата от счупеното, да залепим което може, да изхвърлим изразходеното. А после да решим как ще надграждаме и да се заемем без колебание с работата. Така да се каже – в оперативен порядък. Само ние самите, чрез нашата работа, можем да се издърпаме от блатото на собствената си несигурност, самосъжаление и застой – често следващи житейския провал състояния.
И когато „издърпването“ се случи – да почувстваме естествения превес на нашия собствен живот над погледите на света. Да благодарим за предходно сполетялата ни беда: като за най-доброто затруднение! Защото след него: най-доброто действително предстои.
