Не се подвеждайте по заглавието! Този текст не е за хора с увреждания – физически или ментални, нито за такива с различна сексуалност или пол, несъвпдащ с анатомичния, а е за онези, които просто са поели риска на свободата да живеят различно. Това не изключва нищо от първите две категории, разбира се, но акцентът в този текст е върху избора на начин на живот.
И така: нещата започват от училищната скамейка – важно е да го кажем!
Случвало ли ви се, още в детството, да се чувствате или да наблюдавате друг около вас, който се чувства невписващ се:
Целият клас слуша някакъв моден бълвоч (бил той поп-фолк или модерен ‘поп’ или какъвто и да било там класически ‘поп’ – въвеждам на въоръжение този оксиморон за целите на днешната тема напълно умишлено!), а невписващият се е запушил ушите си със собствени слушалки, и в главата му звучи музика. Познато ли ви е?
Целият клас се ко̀си, че ще прави контролно по математика, а невписващият се предава листа с решените задачи на десетата минута. Е?
Целият клас заизустява с мъка някакви уроци по география, а невписващият се е изучил с интерес световния атлас още в ранна детска възраст и в час по география се опитва да заглуши скуката и отегчението, като си представя съответстващите на материала: ярки залези, зебри, пантери, планински върхове и .. свобода.
Целият клас го сочи с пръст и му се смее, а той или тя се изолира във вътрешните си пространства, където е недосегаем/а.
А сега да помислим заедно: трябва ли такива деца (защото те изявяват същността си още от бебета) да учат редом до .. другите? Разбира се, че те могат и.. и ДА – те, в болишинството случаи го правят. Но кой печели от това? Кой, хора???! Освен нахраненото чувство на тълпата за успешно приложена връз ‘чудаците’ уравниловка?
Има човешки същества, на които им е предначертано да живеят различно от другите. Някои от тях са имали шанса да се родят в среда на интелигентни родители, други не.
Когато родителят е достатъчно интелигентен, за да установи, че детето му не се вписва в училищната среда, той, ако не е подвластен на инертността и страха от крачки извън матрицата: прави каквото му позволява въображението, за да го изведе от нея.
Най-малкото, на което е способен, е да намери подходящо училище, където се насърчават качествата и интересите на неговото дете, и където то ще има шанса да попадне в „свои води“ и да живее пълноценно.
Някои родители отиват и по-далеч. Откриват начини да осигурят на децата си живот, който да импонира на техния потенциал за развитие. Това невинаги е лесно решение, и невинаги приятно за родителя, който трябва да позволи на детето си да се откъсне и дистанцира от досегашната, непродуктивна за него, среда. Което може да означава – и от самия него..
Аз това го разбирам в пълнота. И изобщо не мисля, че някаква фалшива скромност в случая е от полза за някого. Да, има деца, които носят потенциал за лични резултати, в порядъци над другите.
Едно здраво общество насърчава подобни деца, както и школите, клубовете, индивидуалните ментори, призвани да развиват таланта и просветеността им.
Защото тези деца са утрешните влекачи, които ще го дърпат това общество на буксир в посока нагоре! Те са бъдещите учени, изследователи, пътешественици, художници, високи майстори и занаятчии, инженери, изобретатели и космонавти. Те са! И тежко̀ на общество, което е обречено да няма такива хора, а само равно подстриган добитък, воден под строй – да гласува, да пазарува в Лидъл и да работи точно каквото и колкото му се каже, срещу жълти евро-центчета.
Ако още не сте разбрали – този текст е посветен на едни хора, които вече ги няма. Разбира се – съвсем отделна е причината да ги няма и тя, изрично подчертавам – не е обект на този текст! Ние веоятно никога няма да я научим, защото тя ще бъде (тя вече е!) дълбоко потулена; но фактът, че тези хора бяха публично и с наслада омаскарени, опозорени и разпнати на кръст заради най-доброто, на което са били способни – а именно да предават опита и уменията си на следващите – е най-висша степен на падение и морален разпад на едно общество, позволяващо гореописаната анатема!
Оттук нататък всички подобни хора, носещи в себе си светлината на споделения опит и натрупани умения – ще премислят три пъти действията си, преди да обявят каквато и да било инициатива за деца.
А децата са празният лист хартия, който чака да бъде изписан с нещо смислено. И ако няма кой да го направи, листът не остава празен, а просто се запълва с токсичен дигитален отпадък, общоучилищна посредственост* и споменатия по-горе оксиморон <класически ‘поп’>.
Но.. всяко общество е на нивото на собствената си класа. Когато преобладаващата част от хората в дадена национална среда не си представят друго освен перверзия в потенциалните взаимоотношения между зрели мъже и деца, живеещи под общ покрив – те просто се нуждаят от психиатрично лечение, а вероятно мнозина от тях – и от дневна доза Ципротерон ацетат.
И да, в общи линии: те просто получават онова, което сами са си извикали. Покрай тях, уви – и всички ние, останалите..
*Общоучилищна посредственост е когато умното дете е под институционална принуда да стои редом с останалите в час, докато те се учат да сричат до трети клас, да смятат проста аритметика до пубертетна възраст и да пишат грамотно до завършване на средно образование, без особени изгледи за успех при това. Общоучилищната посредственост е най-вече термин, изразяващ пропуснато време и нереализирани ползи за умния човек, който е можел да се образова и надгражда през безвъзвратно погубеното време, прекарано в общообразователната (със задължителен статут!) система на България.
