Из поредица женски монолози от Древния Рим
„Щом като законите са против жените, нека и ние, жените, бъдем против законите“. Не, това не са думи на Юлия, определяна като първата феминистка на Древния Рим, но определено са нейното мото в живота.
Единствена дъщеря на първия римски император Октавиан Август, тя още от малка получава всички привилегии, които една богата благородическа фамилия може да предложи, но също така се сблъсква с фалшивия морал на баща си и на всички римски мъже от последните републикански години, с неспазването на законите и лицемерното благочестие. След като нейният обичан братовчед и съпруг, красивият Марчело умира на 19-годишна възраст, най-вероятно отровен от мащехата й Ливия Друзила, тя бива омъжена повторно от баща си.
Октавиан избира за неин съпруг своя най-добър приятел от детството си и връстник – Марк Агрипа. Юлия, обаче, е само на 18 години. Въпреки че дарява 5 деца на своя съпруг, тя не успява да остане окована от тежките семейни вериги, и възползвайки се от предимството да е дъщеря на настоящия император и майка на бъдещи императори, започва да се отдава на живот, какъвто по онези времена е немислим за нейния ранг. Не става дума за любовни авантюри, а за интелектуални предизвикателства, за политически идеи и за революционни намерения.
Интересно е как 2000 години по-късно толкова много хора все още я съдят, убедени в нейния нисък морал, докато поведението на мъжете от онази патриархална епоха се смята за нормално. Дали манталитетът ни наистина е променен след 20 века “еволюция”? За разлика от повечето римски мъже, Юлия два пъти в живота си среща истинската любов, и ако не друго, то само това би могло да бъде оправдание за нейното непреодолимо желание да разчупи златната клетка и да позволи на душата си да полети.
Бъдете с мен и с моя разказ за Юлия, дъщеря на император Октавиан Август, съпруга на император Тиберий, баба на император Калигула и прабаба на император Нерон! Имам какво да ви разкажа.
Монолог
Сигурна съм, че не ме познавате. Въпреки, че ме смятат за богата, образована и галеница на боговете, въпреки, че всички благородни жени ми завиждат, а мъжете ме желаят, на практика са много малко тези, които наистина ме познават, но вината за това не е моя. От съвсем малка трябваше много да внимавам с познанствата си, не трябваше да разговарям с никого без позволението на баща ми и всяко нещо, което исках да кажа, трябваше да го изричам публично, в противен случай, можеше да се използва злонамерено срещу нашето семейство.
Разбира се, ако ви кажа кой е моят баща, ще го познаете веднага, дори и да не знаете нищо за нашето семейство, дори да сте много далеч от Рим. За него не може да не сте чували. Някога той се е казвал Гай Октавий Турино. Не ви говори нищо, нали? Днес обаче пълното му име е Гай Юлий Цезар Октавиан Август и е човекът, който управлява Рим. Мъжът, който претендира да показва вярност към Републиката, но който превзе цялата републиканска власт.
Аз съм негова единствена дъщеря. Нося името на прабаба ми Юлия. Бил е избран именно той – баща ми, тогава 12-годишен, да прочете надгробното слово след смъртта й, и казват, че от този момент реално е започнала политическата му кариера, защото всички са останали поразени от ораторските му способности. Цицерон даже разказвал на всички за един негов много странен сън – явил му се младеж с красиво благородно лице, спускащ се от небето по една златна верига и спиращ се пред вратите на Капитолий, където Зевс му подал дълъг камшик…и когато за пръв път зърнал баща ми Октавиан на погребението, разпознал момчето от съня си! Побързал да разкаже за това откритие на Юлий Цезар, неговия осиновител. Да, това е представата за моя баща, която винаги съм имала… един голям мъж, покрит със злато, и в ръката си държи камшик!
Вече са изминали много години, не помня колко пъти съм била наказвана. От 14 години съм в изгнание. Първите 5 години ги прекарах на остров Pandataria, един малък безлюден остров с размер 5000 крачки от единия до другия му край. Баща ми беше наредил да го осведомяват за всичко, което касае евентуалните ми посетители – телосложение, цвят на кожата, особености, дори някакви белези. Забраниха ми да нося бижута, защото много добре знаят колко много обичам лукса и елегантността, но аз така или иначе нямаше да ги нося, за какво са ми след като не се виждам с никого?
После по някаква непонятна причина баща ми прояви малко състрадание, защото ме премести на твърда земя, в тази мъничка кула, цялата моя, в която съм в момента, и условията ми за живот леко се подобриха. Доколкото знам, римският народ се е молил много пъти на баща ми да има милост към мен, но отговорът винаги е бил отрицателен. Нещо повече – научих, че баща ми пожелавал на всички, които ме защитават, “да имат дъщери като мен“.
След толкова изминало време аз не го съдя вече, напротив, сега се моля за неговото здраве, което впрочем никога не е било добро. Той още от млад страдаше от най-различни болести, не правеше и една крачка, дори в битка, без личния си доктор до него, и винаги носеше със себе си богат запас от мазила и лекарства. Не понасяше нито жегата, нито студа. Спомням си, през зимата се навличаше с 4 туники и пак му беше студено. Дано Боговете му дадат още дълги години живот, защото след него властта ще вземе Тиберий, а оттам не очаквам нищо добро. Тиберий най-вероятно ще поиска смъртта ми.
Както и да е, мога да ви разкажа много за „морала“ на моя баща – мъжът, който прати в изгнание Овидий, само защото пееше за любов. Майка ми Скрибония беше горда жена, модел на римска матрона, примерна вярна съпруга, и въпреки всичко това беше изоставена, при това точно в деня на моето раждане. Бих могла да си помисля, че вината е моя, защото баща ми, разбира се, очакваше мъжки наследник.
Самият той накара народа да мисли, че напуска майка ми, отвратен от нейните неприемливи навици, но истината беше различна – баща ми беше срещнал друга жена – младата Ливия Друзила, моята мащеха. Така този мъж на честта, този модел на добър разум и мърдро поведение, разкри истинската си природа на женкар. Влюби се в една бременна девойка, накара я да се разведе и веднага след това се ожени за нея. Всичко това се случи преди цели 50 години! Ливия беше много амбициозна, почти колкото самия Август, и веднага усети, че онова, което произтича за нея от смяната на съпруга, е единствено чиста печалба.
Хората се присмиваха, коментирайки как на някои щастливци децата им се раждат само след три месеца. Ливия обаче бързо си извоюва славата на еталон със своите женски добродетели, със здравословния си начин на живот, любовта към спорта, скромните дрехи, изчистените бижута… Самата тя шиеше туниките на баща ми (на него не му стигаха никога), беше много добра в обработката на вълната. И мен научиха да тъка и обработвам вълна, това беше задължително занимание за всички благородни девойки.
Възпитаваха ме с изключителна твърдост, за да ме превърнат в една достойна аристократка. Казано честно, баща ми не жалеше средства за образованието ми, имах най-добрите учители на своето време – Орации и Виргилий. В онези времена всички се опитваха да ме убедят колко много ме обича баща ми. Любимата му фраза, която не пропускаше да изрече публично, беше: „Аз имам две дъщери, за които да се грижа – Юлия и Републиката“. Какво лукавство само. Всъщност той предаде и двете ни – и мен, и Републиката.
Щях да се отегча до смърт, ако в къщата ни не беше пристигнала леля Откавия, сестрата на баща ми, изгонена от Марк Антоний. Доведе със себе си и петте си деца, плюс още едно – детето на Марк Антоний от предишния му брак, на име Луло Антонио. Леля Октавия беше възпитавала и него и си го взе със себе си – беше се привързала. Тогава не знаех това, но сред всички братовчеди, две момчета един ден щяха да се окажат моите две големи любови – първата и последната в живота ми. Марчело, моята първа любов, тогава беше с 4 години по-голям от мен, а Луло – моята последна и фатална връзка – 7 години по-възрастен. Така нашата къща се промени коренно и бих казала, че имах една щастливо и игриво детство. Няколко години по-късно, когато Марк Антоний и Клеопатра се самоубиха, в къщата дойде и тяхната дъщеря – Селена Клеопатра, която много скоро се превърна в моя най-добра и доверена приятелка. Никога не съм имала друга приятелка, така близка като нея.
Един дар съм получила от родителите си – моята външност. От малка привличах вниманието на отсрещния пол. Когато баща ми се усети, забрани ми да общувам или да се срещам с мъже без негово разрешение. Бях твърде ценна за бъдещата му политическа кариера.
Още на 2 годишна възраст бях обещана за съпруга на един от синовете на Марк Антоний, по-големия брат на Луло, но след битката при Ацио, където Марк Антоний беше победен от баща ми, тази сватба не беше вече нужна. След това ме сгоди за Котизоне, царят на гетите, и можех да се превърна в царица на варварите, но Котизоне изневери на договорките с баща ми, така че и тази сватба не се състоя.
Накрая, на 14 годишна възраст, ми се случи онова, за което най-съкровено мечтаех – баща ми ме сгоди за моя любим братовчед – Марк Клавдий Марчело. Той беше най-красивото момче, което някога съм познавала. За двете години, в които бях омъжена за него, го обичах с цялото си сърце, обичах и баща ми, обичах целия свят. За мое нещастие обаче, той умря мистериозно… едва 19-годишен. Може би умря, защото беше обявен за наследник на Октавиан Август, а това не се харесваше на всички в семейството ми, особено на моята мащеха.
Десет години по-късно баща ми откри с тържествени игри нов театър и го посвети на Марчело. Намира се много близо до портикото на леля ми Октавия. Издигнат бе един прекрасен комплекс, финансиран изцяло с парите от победата над Далмация. Една част беше посветена на голяма библиотека с две зали, едната зала за книгите на гръцки език, другата за тези на латински. И библиотеката беше посветена на паметта на Марчело. Двамата с него много обичахме да четем. Аз и до ден днешен обожавам книгите и усещам много силно липсата им. Те, разбира се, са ми забранени. Който не чете, не може да мечтае за своята свобода. Той спира да мечтае за каквото и да било. Но нека ви доразкажа за моя достоен живот на римска съпруга.
Изминаха две години от смъртта на Марчело, в които бях неутешима, и баща ми ме принуди да се омъжа отново, този път за Марк Випсаний Агрипа, неговия най-доверен приятел от детинство и най-способен генерал. Агрипа беше много по-стар от мен и произхождаше от плебейско семейство. Може би точно заради това, той винаги ме е обожавал и никога за нищо не ме упрекна, но на мен ми беше трудно да приема тези големи разлики във възрастта и в произхода.
Агрипа беше голям военачалник, най-добрият командир, който баща ми някога е имал. Бяха на една и съща възраст и бяха израснали заедно. Дори бяха служили и двамата като офицери в кавалерията на Юлий Цезар и след това изпратени да учат в Аполония, където към тях се присъединил и Гай Меценат. Било е едно много продуктивно приятелство това тяхното, жалко, че Меценат впоследствие изпадна в немилост, и дори без да има вина за това, като причината беше една любовна изневяра, извършена от баща ми.
Агрипа много обичаше архитектурата, беше я изучавал в Гърция, където беше придобил забележителни познания. Още от млад строеше сгради, реставрираше антични акведоти и строеше нови. Почисти Cloaca Massima, построи обществени бани, монументи, градини, почти всичко, което в момента се намира на Марсово поле. Разбира се, подобри много живота на плебеите. В годината, в която баща ми прие титлата Август, Агрипа пое за трети път консулството заедно с него. В чест на това построи със собствени средства и в своите земи, точно до своите обществени бани, големия и красив Храм на всички богове, за вечна възхвала и слава на моя баща…
Не успях да бъда вярна на Агрипа. Той беше много способен генерал, стратег и конструктор, но от култура се интересуваше твърде малко. Нямаше нужните обноски, финес и чувство за хумор както Семпронио Грако, например, моя най-отявлен обожател. Агрипа беше една решителна личност, но много проста по своята същност.
Бях уморена да се подчинавам на обществените правила и започнах да посещавам определени литературни кръгове. Започнах да възставам срещу лицемерния морал, да се обличам по скандален за римските съпруги начин, заобиколих се от ухажьори, с които обикновено не стигах по-далеч от един флирт. Случи се така, обаче, че в един момент отново открих любовта. Този път това беше моят скъп приятел от детинство – Луло Антонио, който леля Октавия навремето беше довела у дома. Обожавах неговата поезия. Всички в моята компания бяха интелектуалци, аристократи, тъгуващи по времената на Републиката, както и революционери, привърженици на Юлий Цезар.
Луло написа една поема за героя Диомед, грък, противник на Еней, и по този начин се обяви против националната поема, написана от Виргилий. Това не беше просто едно литературно предизвикателство, а по-скоро политическо, тъй като Еней, възпявания от Виргилий троянски герой, всъщност беше патрон на нацията и митичен прародител на нашия ген Юлия. Това беше една републиканска опозиция, но беше и единственият начин, по който можехме да се опълчим срещу диктатурата и срещу фалшивите закони.
В своите RES GESTAE баща ми обяви, че е възвърнал Републиката и властта на народа. Това беше една огромна лъжа. Първото очевидно нещо, което оборваше абсурдното му твърдение, беше неговата мания за наследствеността. Нямайки наследник от мъжки род, той използваше мен, организирайки ми сватби, една след друга.
Очаквах петото си дете, когато Агрипа почина внезапно, убит от един свой центурий и никога не се разбра кой е издал тази заповед. Аз имам своите основателни подозрения, но, за съжаление, нямам доказателства. Баща ми, както винаги сляп и глух за тайните въжделения в собственото му семейство, веднага ми заповяда да се омъжа за Тиберий, заварения ми брат, по-големия син на мащехата ми Ливия Друзила. Това беше една сватба, замислена и реализирана от Ливия, за да осигури властта на своя син. Баща ми обаче държеше бъдещият наследник на империята да носи неговата кръв, затова се противопостави на Ливия, осиновявайки моите двама синове близнаци – Гай и Луций.
Всички наследници на баща ми умираха, умряха и моите две деца, още много малки. Когато накрая се реши да осинови Тиберий, пак не се предаде и осинови заедно с него и моя най-малък син, Постум. Само че познавайки Ливия, много се страхувам за него. Постум живее в изгнание вече 5 години и става все по-неразумен. Прекарва цялото си време в лов на риба, обявил се е за бог Нептун, не спира да обвинява дядо си, че си е присвоил бащиното му наследство. Поел е по същия път като мен преди много години, но аз вече знам, че това е път, който не води към добър край…
Баща ми знаеше за бунтарските ми подвизи и беше наясно с всяка моя стъпка, с всяка моя изречена дума. Но въпреки, че много се ядосваше, обикновено се ограничаваше с някой и друг упрек или най-много с предупредително писмо. Аз не промених навиците си и не се отказах от моите приятели, които от литературни бунтари започнаха да се преобразяват в политическа опозиция. Ако трябва да бъда честна, понякога се чувствах използвана от тях. Аз бях техния недосегаем щит, защото бях дъщеря на император Август и майка на неговите принцове.
Всичко това продължи допреди 14 години, после изведнъж се сгромоляса с оглушителен трясък. Баща ми трябваше да празнува 30-годишнината от победата в Ацио. По този повод беше започнал разкопките за един огромен басейн, в който да възстанови морската битка. Онази, при която е разгромил Марк Антоний, бащата на моя Луло. Точно този беше денят, който бяхме определили, за да го свалим от власт. Колко глупави бяхме всички! Какво си мислехме, че ще постигнем? Оказахме се пред една абсолютна, безапелационна власт.
Баща ми прояви изключителна жестокост, никога невиждана дотогава. Написа официално писмо до Сената, за да ме обвини в опит за преврат и да ме опише като проститутка, а моите приятели от опозицията се превърнаха до един в мои любовници и съучастници в нощните оргии. С едно обикновено писмо ми нареди да се разведа с Тиберий – него без дори да информира. Направи всичко необходимо, за да създаде огромен публичен скандал, който имаше за цел да прикрие истината, а именно, че всемогъщият Октавиан Август, блюстителят на морала, се е провалил като баща и е бил политически предаден от собствената си дъщеря. Какъв срам за него! Какво петно върху идеалния му образ. Lex adulteriis, закона за прелюбодеянието, беше достатъчен, за да постигне целта си срещу мен. Първо искаше да ме осъди на смърт, но после реши да ме изпрати в изгнание на остров Пандатария, където изпращат всички неудобни за властта римски жени. Осъди на изгнание всички, които бяха въвлечени в заговора, освен Луло Антонио. Той беше специален. На него нареди друго – да се самоубие.
Сега, след толкова много години в изолация, не разбирам лудостта, която тогава ни беше обхванала. Само като си помисля, че Египет е лична собственост на баща ми, и след смъртта му щях да го наследя аз… Винаги съм обожавала Египет, земята на моята скъпа приятелка Селена Клеопатра. Там можех спокойно да изживея една прекрасна романтична история с Луло Антонио, същата като тази на неговия баща Марк Антоний с Клеопатра, майката на моята мила Селена, и то под солидния защитен чадър на властта в Рим. Но не стана така.
Днес живея тук в самота, заедно със сенките от моето минало, без компанията на живо същество. Новините стигат до мен, аз никога не престанах да следя съдбата на Рим. Единствената радост, която ми остана, е любовта на народа, който не ме забравя и продължава да моли за милост към мен и за опрощение, въпреки, че това са молби, които никога няма да бъдат чути.
