автори: Ичиро Кишими; Фумитаке Кога
/читателски очерк/
Започвам тази рубрика, ‘Книги за прочит’, именно със ‘Смелостта да не те харесват’, защото … това е моят избор за начало – най-подходящият!
Първо ще направя уточнението, че аз не чета книги за самопомощ, самоусъвършенстване и прочее поучителни четива. Намирам ги за клиширани, поставящи под общ знаменател, приобщаващи към матрицата – иначе казано, всичко което е извън интереса ми.
Тази книга обаче привлече вниманието ми на рафта в книжарницата, и просто не успях да й устоя. Знам защо. Още от заглавието тя се противопоставя на общия тренд при усилия за промяна, водеща към самоусъвършенстване, преуспяване и прочее такива. Защото в подобни книги хората обикновено биват насърчавани тъкмо към обратното – как да се харесат на другите, как да им влязат под кожата, как да бъдат успешни в обществото, в кариерата, в израстването – с две думи – как да усвоят механизма на манипулиране на останалите хора за постигане на своите собствени цели.
Наръчници по нагаждачество ги наречете, и няма да сбъркате! Нещото, от което винаги съм се ужасявала. А също и страдала във взаимоотношенията със себеподобните. Тъй като по убеждение не се вписвам в тая концепция – нито нагоре, нито надолу по вертикалата…
И преди да бях прочела книгата, винаги съм застъпвала твърдението, че хората могат да взаимодействат в партньорство, а не подчинявайки се един друг, в зависимост от това кой е по-убедителен в своята арогантност.
Понякога в разговор на житейски теми, съм посочвала, че взаимоотношенията, базирани на партньорство са не само желани, но и реализуеми, а в отговор съм получавала ехиден присмех. Няма такъв филм, са ми казвали, или си отгоре, или си отдолу! … Добре де, а какво става, ако откажеш тая схема на функциониране? Ами тогава си аут!.. Оказва се обаче, че светът не е двуполюсен, а под Слънцето има място и за еретици.
И така – Смелостта да не те харесват. Преди да отида на касата, прегледах съдържанието. И то затвърди любопитството ми. ‘Травмата не съществува’; ‘Животът не е състезание’; ‘Отхвърляй чуждите задачи’ са само част от подзаглавията, които ме привлякоха.
Книгата, противно на това, което може да си помислите за нея, съдейки по заглавието, не е бунтарска, отхвърляща обществото на хората и насърчаваща към отчуждение и отказ от взаимодействие. Абсолютно наопаки – тя представя една стройна, логически издържана философска система, която залага на рационален, позитивен и дружелюбен подход към живота, като общността е издигната в култ. Но не по начина да й се подчиниш, следвайки заложените от друг правила, а с идеята да я обогатиш със своята индивидуалност и принос, следвайки собствения си, субективен подход и изграждайки хоризонтални взаимоотношения.
Т.е. единственото, което авторите отхвърлят, са общоприетите схващания за предопределеността, значимостта на миналото на индивида, травмата, нещастието, гнева, стремежа към признание, наклонността към подчинение и други болни фикции, конролиращи живота ни и пречещи да сме свободни, а оттам и щастливи – сега, в днешния ден и час.
Книгата обобщава фундаменталните принципи на адлерианството – философска система, създадена от Алфред Адлер, един недотам известен австрийски философ, съвременник (но не и съидейник) на Фройд. Те са пречупени през погледа на двамата японски автори – Ичиро Кишими и Фумитаке Кога – единия известен съвременен японски философ, а другия – негов съмишленик и сътрудник. Цялата стройна система от принципи, стоящи в основата на междуличностните взаимоотношения, които пък се разглеждат като фундаментална причина за всички проблеми на човека, е изградена на базата на диалог между младеж и философ – в духа на Сократ, Платон и като цяло – на класическата древногръцка философия.
Всички евентуални съмнения са изказани на глас от младежа и подробно оборени от неговия по-възрастен и мъдър събеседник. Нищо от казаното не е космическо откритие, но отправната точка е тази, която обръща с хастара навън някои възприети постулати.
А тя поставя във фокуса личността и нейната решимост за промяна. Всеки може да се промени [и да бъде щастлив]. Нещата назад са без значение, травмата съществува само в главите ни, споменът е минало, а миналото (както и бъдещето) не съществуват. Има само ‘тук и сега’, и те единствено ни принадлежат, а какви точно да бъдат – зависи единствено от нашия избор. Никой не може да ни отнеме това [освен ако ние не го оторизираме изрично, което и правим най-често].
И не, ние не сме сами на Планетата. Не в това е идеята, нито целта на внушението. Но преди да се осъзнаем като част от Общото, трябва да се дефинираме като отделни единици. Трябва да се отървем от влиянията – на другите хора в нашия живот и на нашите в живота на другите хора. Трябва да разделим задачите си от тези на останалите и да се научим да следваме строго това разделение. Наша задача е всичко, което правим; чужда задача е всяка външна оценка за това. И тя не е наша работа и не следва да ни държи под контрол. Важна е нашата субективна преценка за нашите действия, принос, мотивация.
Смелостта да не те харесват: Какво ни прави щастливи?
Здравословните междуличностни отношения, които са в нашите ръце. Да си намерим нашето място под Слънцето, във всеки момент от време, с право на безкрайно число итерации и промени. Да живеем живота си отдадено в сегашно време, да влагаме всичко в конкретния момент и да се научим да се наслаждаваме на мига, но.. тук не става дума за опростенчески хедонизъм. А за осъзнати и целенасочени действия, които ни правят щастливи и ни мотивират за най-добрия възможен принос към Общността (едно широко понятие, което варира от простия сбор на двама души до сложния сбор от всички живи и неживи субекти във Вселената).
Да си определяме сами пътя и да го разглеждаме като съвкупност от отделни точки и моменти, а не като просто придвижване от точка А (хипотетичния момент на поставяне на цел) до точка Б (хипотетичната, непроменима цел, след достигането на която – какво??). Да го танцуваме тоя живот. Да вярваме в другите хора – да ги считаме за свои другари, а не за врагове. Да разделим нашата вяра в тях от техните потенциални, последващи действия, които може да не я оправдаят, тъй като това вече е тяхна, а не наша задача.
Да захвърлим житейските лъжи – всяко оправдание, с което извиняваме наши действия или бездействия, е такава лъжа. Да спрем да гледаме назад и да предопределяме личностния си потенциал с причини от детството, младостта, наследствеността и пр. Да спрем да се крием зад работата си например, ‘извинявайки’ по този начин необгрижения си личен живот, небрежното си родителство, липсата на приятели, дейности в и за общността и всяка друга сфера от живота, която – дълбоко в себе си – бихме желали да присъства на картинката. Защото: всичко е в нашите ръце и зависи единствено от нас.
Да захвърлим веднъж завинаги стремежа за признание. Според мен – това е фундаментално. И може би – най-трудно от всичко. Но най-приближаващо ни до свободата, а оттам и до щастието. Да се научим да даваме заради нуждата ни да се усещаме полезни, смислени и удовлетворени, без да се вълнуваме от оценката на нашия принос. Защото тя не е наша задача.
Тя е задача на други хора. Нека те си блъскат главите с това. Ние не правим нищо, за да ни похвалят. Това би било ужасно глупава причина, за да го правехме… Ние правим каквото правим, за да усетим мястото си, тежестта си на тая Планета, полезността и приноса си към Общото Цяло.
Всъщност щастието се измерва със свободата, на която сме способни. И с приноса, който можем да реализираме, усещайки се по този начин като част от Цялото. С добротата, вярата, добронамереността, на които сме способни.
…
Как да не се влюби човек в тази книга? Тя носи облекчение, олекване, осъзнаване на ограниченията, които сме си самоналожили, без никой да го очаква или изисква от нас. Чувстваш се сякаш внезапно разбираш, че на мига можеш да развържеш стегнатите връзки на обувките върху отеклите си от умора ходила. И това ти носи неимоверно облекчение. Разсичането на гордиевия възел се оказва задача в твоите ръце! А според Адлер (и респективно Кишими и Кога) щастието е възможно веднага, тук и сега, и зависи от собствения ти избор.
Ще завърша със смисъла на живота. Ето какво казал Адлер, когато го попитали за това: ‘Животът като цяло няма смисъл.. Ако има някакъв смисъл, то това е смисълът, който му придава индивидът.. Само ТИ можеш да придадеш смисъл на живота си, няма кой да го направи за теб!’
Ценна и много четивна книга. Достъпен език, ясна логика, убедителни аргументи. Отдъхваш си, докато я четеш! Поема се на дълги, разхлаждащи глътки – като добре изстудено, леко и пивко бяло вино, в горещ юлски следобед.
