(истории за насекоми и хора)
История номер 1:
Аз съм силна твар. Получавам своето, защото имам отровно жило, с което мога да вкарам в болница което си поискам човешко същество. Обикновено щом ме видят, хората просто отстъпват назад и панически се крият. Животните също ми имат страх. Накратко: свикнала съм да респектирам (пропуснах ли да кажа, че съм женска (?).. мъжките от моя вид са лишени от жило, те са само за разплод..)!
Така че щом ми замирише на сладък плодов нектар или богат цветен прашец – не се церемоня много. Отивам на място и си го взимам. Никой не смее да ме погледне дори!
Така стана и сега. Замириса ми на тигрова орхидея. А тя е сладка и вкусна като тръстика, да му се не види (не знам за тръстиката, но така съм чувала от старите)!
И така: влетях набързо през отворения прозорец. Забелязах една човешка особа, която се покри. Избяга и затръшна панически вратата след себе си. Проклетиса ме нещо, ама аз съм свикнала..
Закръжих наоколо в търсене на източника на уханието. Само да не се окаже пак някоя от ония пластмасови джаджи, дето изпускат миризлив въздух, а .. орхидеята никаква да я няма!
Да-а-а-а, има доста цветя в тази зимна градина, някои цъфнали, но орхидея не виждам. Ще трябва ли да се задоволя със сок от дъждовна лилия (виждам няколко цъфнали в розово)? ..Ама че мизерно меню!
Хвърча си небрежно, оглеждам за по-интересни цели (в менюто винаги има блюдо за ценители, но обикновено е скрито на най-невзрачната страница!), и изведнъж нещо ме стисна за гушата. Някакви лепкави въжета ме оплетоха цялата. Издух втория чифт криле, за да продължа необезпокоявано полета, но не! И те се оказаха под лепкавата гадост!
Аз съм млада стършелка. Излюпих се преди месец. Чувала съм за паяжините, но винаги ми е било смешно. Някакви си там тънки нишчици.. Ще ги разкъсам завчас и ще мина в кос, бръснещ полет над паяка, за да му предам благопожеланията си!
Но ето че сега съм вътре. В гадостта. Вадя всичките шест крака и четири криле и почвам да махам с все сила. Махам дълго. Цяла вечност. Лепкавата гадост е все по-плътна, омаломощаваща, имам усещането, че ме смуче през кожата..
Накрая я прокъсах. Паяжината. Тупнах на плочките. Ура. Жива съм! Ще ме бъде!
Но защо нямам сила? Изведнъж я загубих! Допреди миг адреналинът произвеждаше тонове от нея, а сега? И крилата ми – усещам ги като оловни. Напоени с тежката лепкава гадост. Опитвам да ги разперя и не мога. Като залепнали са. Краката ми също не ме държат. Пристъпям крачка-две и .. не мога повече. Сякаш съм изпита отвътре. Но аз не видях паяка! Той не само не ме е докосвал, но дори не благоволи да се покаже! Какво става? Една паяжина, дето даже я скъсах на парчета – възможно ли е да ме е изпил през нея, като със сламка!?
Човешката особа се появи пак. Разгледа ме внимателно и май не е особено респектирана, вече. Не бърза, не бяга – ужас – спукана ми е работата! Взе метлата и лопатата, смете ме съвсем нежно и ме изхвърли през прозореца. Тупнах в лехата с цветята и съм щастлива, да ви кажа! Ще се мре, то е ясно – краят е близо!
Почти не усещам краката, нито крилата, нито дори жилото си! Но поне ще потъна в хладината на пръстта и ще се слея с нея, за да дам сили на ето тази красива хоста, в ответ на благата сянка, с която ме дарява в часа на моята кончина. Мисля, че тези разсъждения не ми прилягат на нрава, така че сигурно това е прословутото смирение през прага на смъртта. Не знаех, че така свършва всичко. Със смирение. То не е лошо, знаете ли?!
История номер 2:
Днес съм гладен от сутринта. Да ви се оплача – това, хората, са големи душмани! Нечовешки се отнасят с нас, паяците. Нечовешки!
Аз съм се родил в един много зелен двор, но не съм дворна твар! Братята ми обитават ниските етажи на цветните лехи, където рядко ги засягат бедствия и мързелуват по цели дни, без да им се налага да плетат нови и нови паяжини. Но плячката им е много мършава и оскъдна. Само някакви невзрачни мушички, колко ще те заситят? И братята ми са мършави като плячката си..
Аз обаче съм амбициозен паяк. Намърдах се в зимната градина, там и лете се живее много добре! Оплитам си една паяжина между рамките на двете етажерки, близо до тавана и съм си опекъл работата! Моята човечка рядко посяга толкова нависоко. Мързелива човечка е тя, пък и все си гледа в краката, как веднъж не го вдигна тоя поглед нагоре, да се наслади на моята величава особа и на прекрасната дантелена паяжина, която съм сътворил! Но аз не й се сърдя, да ви кажа! Така си ми е добре. Нас, паяците, колкото по-малко ни забелязват, толкова по-добре! Това ни е играта на нас – да сме невидими!
В зимната градина всяка сутрин се отваря прозорецът, за да се проветри и охлади. И глупавите мухи и други прелитащи твари – влитат като невидели! Има какви ли не ухания, моята човечка много ги обича тия работи и е садила всякакви треволяци, без да се жали. Винаги има по някое да цъфти, а даже и да няма – те, глупавите мухи пак си влитат – длъжни са да проверят какво има за накацване! И като направят два кръга в затвореното пространство, най-късно на третия финишират в мойта паяжина! Така че аз гладен не оставам.
Но тая сутрин имам специален късмет. Навря се един стършел! Това е голям деликатес, да ви кажа! Корпулентна твар, много сок има в нея, белтъчини за три дни напред! Че и вкусна! Това е, защото е много зла. Аз съм установил, от моя скромен житейски опит – колкото е по-зла една твар, толкова й е по-сладка кръвчицата!
Та много се зарадвах като я видях, да ви споделя! Така да се каже – и състезателният ми дух чак се пробуди! Досега стършели не съм ловил на паяжина, а само съм слушал от старите колко били вкусни.
Но най-вече – искам да проверя силата си. Знам, че нямат шанс, щом веднъж ги олепя в мрежата, но това е на теория. Друго си е да видиш как стават нещата в действителност! Та вдигнах адреналина и зачаках.
На втория кръг, както се случва с всички глупави, летящи твари в моята зимна градина, стършелът се нацели право в мрежата. Не му дадох много време да се бори за живота си. Засмуках го веднага през нишките на паяжината, и бога ми – няма такъв деликатес, повярвайте! Това са си три звезди от Мишлен, при всяко положение! Смучеш и се опиваш, като начеващ алкохолик, който поглъща глътка след глътка от чашата вино и си въобразява, че пие заради ‘плътното плодово тяло’ и ‘деликатния послевкус на сушени сливи’!
И така – изпих стършела почти докрай, докато на финала, със сетни сили, той все пак се откопчи. Яка твар, корпулетна, както вече споменах.. Но нищо де. Оставил съм му сос, колкото да вдиша още няколко глътки въздух и да осъзнае своята гибел на фона на моя триумф. Така е двойно по-сладко за паешката ми душа. Нека да се знае кой е тука номер едно! Така де, а-а-ама-ха!
Обаче в тоя миг в пространството ми нахълта човешката персона. Измете берящия душа стършел и го изръси през прозореца.
А после ..вдигна рязко метлата нагоре и ме помете, с все паяжината. Специално излезе навън, заедно с метлата и оплетеното в ресните й кълбо от паяжина и моя милост вътре, след което опря ресните в земята и настъпи с все сила върху ми с гадния си дървен чепик. Последната мисъл в бедната ми глава е, че все пак ще си отида от тоя свят щастлив, със стършелов послевкус на небцето.
Дали не беше по-добре да си хапвам миниатюрни мушици в цветната леха навън?
Не-е-е-е, не! Живях като гъзар и умрях като гъзар, това ще пише на паешката ми надгробна плоча..
История номер 3:
Тази сутрин, тъкмо излизах на остъклената тераса да си изпия кафето и не щеш ли – през прозореца нахълта стършел.. Брррр! Гадост! Направих обратен завой от место и набързо се покрих. Шубето направо ме изключи и включи автопилота. Не помня как затръшнах вратата и без да излея и капка от кафето, се озовах в най-отдалечената стая, благославяща цялата летяща фауна на планетата..
Изпих кафето си и седнах да работя. След известно време надзърах през прозореца към остъклената тераса и какво да видя – гадният стършел се уловил в грозна паяжина близо до тавана и полага неистови усилия да се измъкне! Наблюдавах с интерес известно време битката за живот на злото насекомо срещу още по-злия паяк (как съм го изпуснала да си изплете паяжината над мойте скъпоценни китки!?) и тъй като не съм страна в тази битка (ние, умните, по принцип никога не сме страна в никакви битки), оставих нещата на естествения им развой. Беше ми изключително любопитно как ще свърши всичко.
След минути стършелът капна и изглеждаше, че няма шанс, но направи някакви предсмъртни усилия и най-неочаквано се откачи от паяжината. Падна долу и изглеждаше жив. Излязох да видя какво става. Беше жив, да.
Аз по принцип не се намесвам в битките. Те са нещо безинтересно за мен. Не взимам страна никога, защото да вземеш страна в нечия битка – това означава да се въвлечеш в нея. А истинските пацифисти никога не го правим.
Но сега битката вече беше приключила. И реших да помогна на животинката, защото ми дожаля за нея. Изглеждаше свършена, в случай че я оставех безучастно на топлите керамични плочки. Нежно я сметох в лопатата и изсипах в цветната леха. Падна под една хоста. Ако има някакъв шанс да живее, досегът със земята, влагата и хладината са всичко, което работи в тая посока. Но не. Вече не шаваше. Животът се беше изтръгнал от нея.
Междувременно се върнах и използвах, че съм още с метлата в ръка, та събрах паяжината от тавана. В последния момент видях и гнусния паяк, омотан в ресните на метлата. Не го искам повече тук, омръзна ми да мета паяжини на какви ли не места из къщи и след час те отново да се появяват! Досадно е някой нон-стоп да залага мрежи наоколо!
Изнесох метлата навън и стъпках паяка. Толкова за тая история.
За безпристрастието на боговете .., както и на хората – също!
