„Незнайно как се появиха тези мисли в главата ми“ – ето така се обозначава сложната мисловна непроследимост в нашите крехки мозъци!
Случвало се е мъчително дълго да опитвам да си спомня какво точно е провокирало определени размисли, междувременно набъбнали със скоростта на топка, търкулната по снежно нанадолнище.. Лавина, набрала скорост от една невинна топчица – неясно как попаднала сред невинните списъци с дежурно съдържание в главата ми: какво имам да свърша; докъде докарах проекта Х; кога да подредя гардероба ..и снимките в папки по месеци; полях ли растенията; котаракът нахранен ли е; как са децата; записах ли някъде онова хайку, изникнало внезапно в главата ми, докато наблюдавах свраките, гонещи се из декемврийската мъгла..
И изведнъж – нещо напълно различно. Долетяло отнякъде си. И поело в своя посока. Но откъде, откъде? .. И после внезапно се сещам за филма от снощи и за епизода, в който някой изрече една фраза, която ме впечатли. Ето откъде било значи! После тази фраза, несъзнателно загнездила се в мисълта ми, е заработила и е работила, работила, и работила.. Даже докато съм спала! И е поставила началото на съвсем нова история.
Трябва ли да разпознаем плагиатство в тази т.нар. нова история? Макар и различна от другата, която я е провокирала, можем ли да приемем, че без нея – тя нямаше да съществува? Къде свършва вдъхновението и подсказката, и къде започва репликата, кражбата на идеи, подражателството?
Сложен въпрос без еднозначен отговор. Хората тълкуват различно.
Аз харесвам историите, които провокират други истории. Независимо дали моята история е от тези, които провокират или пък от провокираните. Един път е така, друг път иначе.
Хората живеят в симбиоза, дори и когато не се познават и не предполагат, че изричайки нещо – ще вдъхновят някой друг да „поеме нишката“ и да я вплете в различен десен. С нов поглед върху нещата, друг ракурс, различно предназначение..
Затова смятам, че е добре да се четат книги, да се гледат филми, да се пътува из нови места, да се общува с приятели и с непознати, да се слушат и разказват истории. Или поне що се отнася до мен – животоспасяващо ми е! Зациклям при продължителна изолация. Отегчавам се, щом остана задълго заслушана само в собствения си глас. Задушавам се без контакт със света.
И.. о-о-о-о, да – добре е да умееш да оставаш сам! Това е здравословната доза диалог с по-висшето аз, което всички ние, хората, носим вътре в нас. Но нашето по-висше аз не може да ни замени впечатленията от заобикалящата среда, познанието за нещата извън нас, взаимодействието, обратната връзка.. Само така работи пълноценно Човека – сверявайки часовника и историите си с външния свят.
