За думите. Не тези, които запълват ями. Не тези, които скъсяват времето. Не и тези, които се пукат като сапунени мехури под слънцето. А другите…
Има думи – бисери между мъниста. Други – идващи от далечни разстояния. Думи – компаси. Думи – стон, думи – зов, думи – птици устремени. Думи съдбовни, думи – реки да се удавиш, да потънеш, дъх да изгубиш. Думи – връзки за обувки, стягаш здраво и си готов да хукнеш. Тежки – хвърлени камъни. Как ме учеше баба: „Иде ми, миче, да кажа нещо, ама мълча, че тя лошата дума не се забравя.“ И моите не забравих. Думи убийци, страшни са те. Тези са от кратки разстояния, и от рикошет пронизват. Ставаш и тръгваш. Думи – спирачки, спираш на място. Завинаги. Думи като Завинаги. Думи – мотики, копнеш и то все дълбае. Косачки – подрязват ти редовно крилете. Леден душ – дълго се топлиш после. Думи – събличащи, разголващи, сваляш всички боеприпаси. Думи разбиващи черупки, брони, бронежилетки. Страшна сила има в тях. Събарящи крепости. Дума – цветенце между паважа – възхищаваш му се. Думи – врани, грабват ти залъка от устата и не го виждаш повече. Думи медни, въртиш, въртиш лъжичката, а то все злато тече. Думи – музика, в очите на дете. Думи на приятел „За теб всичко“ и това е всичко, друго не ти трябва. А срамежливите? Те са изречени, неизречени. Имат си помощници – послания – спътници. Скрити са, но стигат до дъно. И там остават. Хранят те, като Завинаги.
