Роман, Част от Том II на Избрани творби, Греъм Грийн
Народна Култура, София 1989
/Читателски очерк/
Мина почти месец, откакто прочетох романа. Но все така съм под въздействието му. И се улавям, че често мисля за него, откривайки връзка и потвърждение на житейската му достоверност в куп събития от света наоколо. Сякаш разпознавам ситуации и парадокси, така правдоподобно описани и класифицирани от Греъм Грийн – досущ както се описват и класифицират експонати в природо-научна музейна сбирка – обективно, детайлно и систематизирано.
Това е роман за унинието на прегорелия, изхабен от суетата и успехите човек, който е не просто разколебан във вярата си, а е достигнал своя предел и живее в състояние на пълен духовен вакуум. Той е загубил не само вярата си, а изобщо – способността си да вярва. Но също така е и роман за света, толкова по-малко склонен да остави човека на мира, колкото по-голямо е неговото желание (на човека) за това!
С няколко думи за главния герой: Кери е световноизвестен архитект, който внезапно се оттегля от дежурното си място под светлината на прожекторите, напуска Европа и се установява в колония за прокажени в Конго. Освен от славата, от любовниците, от работата и изкуството си, от Бога, той бяга от самия себе си.
В колонията, без да е очаквал каквото и да е, намира приятел. И това е доктор Колен – отдаденият на болните, мечтаещ да изкорени завинаги проказата от списъка с недъзи на тоя свят; като междувременно живее със своята мисия – да лекува и облекчава страданията на своите пациенти, като с всеки ден подобрява механизма на лечение – с нова медицинска апаратура, с по-добри условия, .. и с усилията за истинска болница, която да замени примитивната лечебница в колонията. Човек, който за разлика от Кери, никога не е бил вярващ, но който е избрал да живее в колония за прокажени в Африка – в грижа за окаяните, от сутрин до вечер.
Негова единствена компания, като изключим болните африканци, са отците и монахините от местния католически орден, с които живее и взаимодейства в една, на пръв поглед странна, но всъщност напълно естествена симбиоза. Защото те в крайна сметка изпълняват обща мисия, която е достатъчно силен залог за съвместно съществуване, отвъд житейските мотиви – били те религиозни, алтруистични, научно-медицински..
Доктор Колен е ключов герой, и без съмнение – най-положителният образ в повествованието. Един, в пълния смисъл на думата, стоик, но същевременно много човечен и отдаден на своите болни, стремящ се да им оказва подкрепа не само физически, но и морално. Постепенно той се превръща в „лекуващ доктор“ и на главния герой Кери – един физически здрав, но духовно опустошен човек. Насърчава го по много деликатен начин да възстанови взаимодействието си със света. От „изгорял случай“ – както наричат прокажените, при които болестта вече е излекувана, болката я няма, но заедно с нея си е отишла и чувствителността (на осакатените крайници и тела, покрити с кожа, която не усеща); и чиято физическа осакатеност служи за непрекъсната аналогия с духовното опустошение и закърняла чувствителност на главния герой – докторът успява да го подтикне към завръщане в живота на другите хора (посредством ползите, които може да принесе).
Много интересна е линията на религията в романа. Авторът изследва католицизма не като догма, а по-скоро като драма – с всички несъвършенства, съмнения, върхове и спадове, пропуквания и куриози.
В колонията, където всичко се случва под егидата на Ордена, липсват фанатични свещеници. Отците са мисионери, които просто работят, при това усърдно, за да поддържат колонията с прилежащата й лечебница и строителството на нова болница; без да съдят (доктора-безбожник или пък Кери, когото още по-малко разбират). Религията служи като фон на повествованието, но съвсем оскъдно работи върху терена на проповедта. Разбира се, и сред свещениците присъстват различни характери, като никое човешко качество не е изключено от списъка. Но сякаш смирението и скромното, незабележимо служене, без гръмки демонстрации и сложен религиозен изказ – са показани като преобладаващ, или най-малкото – приветстван – житейски елемент.
Не липсват и куриози, които са предназначени само за най-набитото читателско око – един вид закачка, скрит „бонус“-намигване от автора към истинските, ревностни четци, които не пропускат детайлите. Ще разкажа за един такъв фрагмент от романа, който ми направи силно впечатление, може би защото и аз съм вътрешен безбожник също като автора, и изпитвам някакъв вид особена наслада да откривам подобни скрити подсказки (които в случая са съвсем незабележимо добавени, за да подкрепят главната теза на романа по отношение на католическата религия, а именно: че си присвоява монопола върху човешката доброта, като същевременно майсторски се дистанцира от лошотията – тази теза е ясно разгърната в диалозите между доктора и абата, както и в една от проповедите на последния).
И така: съвсем в началото на романа, главният герой Кери пътува с корабче по реката, като целта му е крайната дестинация – селцето-колония за прокажени. Коритото е притежание на местния епископ, и се управлява от едно от неговите отчета, което формално представлява капитан. На практика цялата техническа дейност по управлението на корабчето се изпълнява от чернокожия екипаж , но отчето-капитан отговаря за товарите, пътниците, взаимодействията с брега и всичко извън самото придвижване.
През очите на Кери е разказана една незначителна, второстепенна история за това отче, която дава великолепен контекст на повествованието. Във всеки удобен момент по време на пътуването, той се цели с пушката си по всяка жива твар на брега (птици, животни) и сякаш това е едно от едничките му удоволствия на фона на тягостното пътуване в горещината и множеството препятствия, които реката ежедневно поднася. Ето откъс от текста: „Ала капитанът, който се беше прицелил в някаква чапла, застанала зад редицата водни лилии, не си даде труд да отговори. Той гореше от желание да убива всичко живо, сякаш само човекът имаше право на естествена смърт.“ .. Такива пасажи винаги изкарват от мен злорада усмивка, импонирайки на сто процента с моята „религиозна“ страна. 🙂 .. Но към края на романа става дори още по-хубаво в контекста на тази история, ето как: „.. и тръгна по мостчето към кораба на епископа, за да види дали капитанът е на борда. … Докато се изкачваше , викна „Капитане!“ – но свещеникът, който седеше пред масата в салона и проверяваше товарителниците, му бе непознат. … Кери попита какво е станало с предишния капитан. – Изпратиха го във Ваканга да преподава християнска етика – отвърна свещеникът..“ Е, как да не се възрадваш на тази дребна, съпътстваща историйка! Толкова за християнската линия в романа..
Но да се върнем към по-първостепенното в общото повествование. На първо място – линията на духовно изчерпване и някои от главните въпроси, които тя поставя:
- Какво става, когато вярата не изчезне драматично, а просто угасне? И тук не говорим само за вяра в Бога (макар че някои може да я разглеждат като основата на всичко), а за вяра изобщо – в себе си, в своя талант, в своите умения и постижения, в своя начин на живот, в своята способност за даване – на обич, внимание, съчувствие.. А също и за вярата в света, в неговите устои и начин на функциониране..
- Възможно ли е „второ раждане“ след духовна смърт?
Ето на тези въпроси се опитва да отговори Греъм Грийн през призмата на своя главен герой, в чиято личност и душевно състояние – всеки, запознат с живота му, може да открие голяма доза автобиография. И наистина не е трудно да прозреш в Кери самия Грийн – уморен от славата, от съмненията, от очакванията, от ролята си на писател, който пише от публичната рамка на католик, .. да не говорим за жените, които винаги са го преследвали и винаги са оставали наранени от до̀сега си с него. Така че – това е един много откровен и „анатомично-верен“ роман, съдбовен и мъчителен, защото несъмнено изследва дълбините на личната бездна на своя автор..
И отговорите са доста обезкуражаващи. Да, може би е възможно да се родиш пак след като си бил изпепелен до основи; да, може би е възможно да откриеш смисъл, например в наложената (до голяма степен машинално) емпатия и стремеж да помагаш на по-нищите духом и по-нуждаещи се от теб (тук също е интересно да се проследи обърнатата метафора по линия на болестта, при която проказата не е само фон, а „изгорелият случай“ освен медицински термин, при който болестта е спряла да се развива, но е обезобразила и обезчувствила, е също така и алегория на духовна анестезия, липса на болка и отсъствие на способност за любов; но все пак нерядко демонстрира, че физически болните са по-живи от духовно нездравите); но на финала .. все пак, все пак.. твоята история, твоят сюжет, твоят личен отпечатък или „футпринт“, както е модерно да се казва – те все пак те застигат и поставят финалните надписи на лентата – епитафията, изписана с ясен шрифт върху надгробния ти камък.
И може би тук трябва да спра, но ми се иска да кажа две думи и за другата, идентифицирана по моя си начин – важна сюжетна линия, а именно: линията на външния фактор, на света, като демон-преследвач. Ако досега се занимавахме основно с линията на духовно изчерпване и възможното (?) последващо прераждане, както донякъде и с кармичното – в рамките на текущия живот – застигане (да го наречем така, колкото и некоректно да е от гледна точка на индуизма, будизма, даоизма и прочее кармични религии!); един вид: по достоевски – понесено наказание за извършени престъпления, то сега бих засегнала темата и за намесата на света в съдбата на отделния индивид. Дали тази намеса е чисто случайна, както често (и в дадения случай на този роман) на пръв поглед изглежда!? Дали тя може да бъде някак избегната? Дали, в крайна сметка, не трябва да се разглежда като освобождение, а не като наказателен акт на несправедлива (към текущия момент) присъда към субекта?
Стана малко абстрактно, знам. Цялата работа е там, че не искам да разказвам романа. Опитвам се да разкажа отделните, наслагващи се линии, без да разкривам общия сюжет, защото това не е преразказ, а обикновен читателски очерк, от който се очаква да привлече още хора, които да прочетат произведението! Колко много бих се радвала, ако можех да предизвикам точно този ефект!
И не за друго, а заради самите хора, които биха прочели романа! Тогава може би – биха по-лесно – осмислили, приели, преглътнали, ограничили желанието си да сочат осъдително с пръст към някои от сюжетите на днешния ден, които ги карат да се чувстват разтърсени, негодуващи и потресени, но най-вече неразбиращи. На мен лично ми се струва, че такъв ефект е възможен, и също – много полезен.
Но да се върнем към линията от романа, която разглежда външния свят като преследвач на човека, обладан от едно-единствено желание – да бъде оставен на мира! Този преследвач – както в романа, така и в живота – са натрапената слава и фалшивите интерпретации.
Когато журналист разбира кой е Кери (онзи Кери, положил неистови усилия да се скрие от света), тогава започва най-гротескната линия в романа – обществото просто отказва да приеме, че човек може да е пожелал да бъде никой, бидейки обезверен и отричащ собствената си същност (без значение доколко е прав, доколко преувеличава своя личностен фалит или подценява себе си и постигнатото, той би следвало да е в правото си, щом се отнася само до него).
Да, ама не! Когато бива „разкрит“, той е обявен за светец, тълкуван като мистик, превърнат в идол. Всичко, от което е бягал, му се изсипва на главата със страшна сила. Независимо от бруталната вивисекция, която си прави пред преследващия го чак на майната си, в Конго, журналист, публикуваното впоследствие носи напълно различен смисъл. Накратко: светът не му позволява да се изплъзне и прероди в нищожество – единственото, което в дадения момент го устройва, за да може да продължи живота си, дори успявайки да изтръгне известна радост и удоволствие от новата си роля на човек, учещ се да дава на другите, без да търси нищо в замяна. Така, както пробудилият се от многогодишна кома, се учи да ходи, да говори, да живее наново..
Тук Грийн е особено ироничен – обществото винаги измисля смисъл, дори когато такъв няма. Познато ли ви е?
.. Но това не е краят на романа.
След положителната (напълно непотърсена и непредизвикана) слава, логично идва и отрицателната. Още по-нелепа, гротескна и невярна спрямо реалността. Просто .. едни неща извикват други неща. „Женският демон“ в обкръжението на героя също се пробужда и забърква своите сатанински дела, така щото епитафията на героя е допълнена подобаващо. И категорично.
И не, нямат значение неговите конкретни действия и бездействия, абсолютно никакво! Както преди това хората са се втурнали настървено да го тълкуват според собствените си аршини, да го митологизират, да го превръщат в духовен символ; точно така в следващия миг – се нахвърлят да го сатанизират, да му приписват най-отвратетелните (изчегъртани из собствените им глъбини и въображение) пороци и мерзост.
И тук Грийн е безмилостен: Светът не понася празното, нормалното, търсещото милост. Светът има нужда от своите преувеличения, митове и фантазии. Затова измисля светостта. След което, само с половин крачка, извървяна напред – издава суровата присъда за безчестие, падение и поквара. Нищо от едното или другото не е вярно, но на кого му пука?
Медиаторът между изопачената действителност и тълпата е както винаги: прастарата муцуна на журналиста. Която на пръв поглед бих окачествила като еманация на злото, но при по-дълоко вглеждане е.. нищо повече от отговор на една насъщна нужда. Защото тълпата може без много неща, но не и без образ, когото да сочи с пръст – било то възвишено превъзнасяйки го, или замеряйки го с камъни. А щом има търсене (за да не кажем крещяща необходимост), то има и предлагане.
И Греъм Грийн е дал своя убедителен принос по темата, изграждайки така достоверно образа на героя си Паркинсън, известен топ-репортер на популярен лондонски седмичник, че сякаш го разпознаваме като истинска личност от нашия реален свят!
Да не забравяме, че Грийн, освен изтъкнат писател, драматург, критик, е имал дълга професионална кариера на журналист, при това от горещи точки на света, като е работил за медии от калибъра на Таймс, Обзървър и др., така че превъзходно познава професията и всички нейни въплъщения. Което също представлява част от иронията на този роман, както и въобще от маниера му на писане..
Прочетете романа! Той е едно истинско бижу от световната литературна съкровищница, с което ни струва толкова малко да се сдобием! Блясъкът на тази скъпоценност се изявява под формата на безброй проблясъци, даващи ни отговор на въпроси, често дори и неформулирани от нас към дадения момент.
