В точния момент
Умението да намигнеш в точния момент – не всеки го владее.
Понякога съм искала да бъда точно като тях. Онези, дето го могат – да подбират винаги правилните думи, да откриват най-подходящите реплики, да демонстрират увереност – във всеки момент, който съдбата им поднесе – като че ли с една-единствена цел: да им позволи да блеснат за пореден път пред всичката тази публика, която сякаш съществува само за момента на поредното си избухване [в аплодисменти]..
После постепенно проумях: Няма как да си самоуверен, излъчващ завършеност и намигащ в точния момент, ако в детството ти твоите родители:
- са те сравнявали по хубост с онези окаяни братовчедки – стари моми от покрайнините на града;
- са ти обяснявали, че „дължината на косата е обратно пропорционална на гънките на мозъка“;
- са те обличали в най-грозните и тъжни дрехи от щанда за конфекция, защото „други работи са важни, не това!“..;
- преекспонирали са всеки твой минимален неуспех в училище, и са се правели същевременно, че не забелязват успехите ти, а още по-малко – наклонностите, които изявяваш – „хич не си и мисли за тия глупости, сериозните хора се стремят към сериозна професия, гледай нас!“;
- не са ти дали даже минимума от умения в грижа за външността ти, и нещо повече – внушили са ти, че усилия от този тип не носят смисъл, поне не и в твоя случай – „хич не се хаби“!;
- и в обобщение: научили са те да се самопрезираш, в ответ на собственото им презрение към теб.
С този товар на гърба – как да намигаш на живота?
Ами няма как!
Но има още нещо в цялата история:
Могат да ти отнемат всичко – още по рождение – увереността, надеждата, самохаресването, самоуважението, самочувствието… те, собствените ти родители и никой друг!
Но нещото, което даже те не са в състояние да ти сторят, е да те лишат от Аналитичността. С помощта й, щом веднъж си сложиш диагнозата: можеш да продължиш напред, на първи план – посредством Прошката – към тях, към себе си и към Вселената (която те е обзавела с точно такива родители).
След Прошката настъпва нова ера. На безразличие към неуменията. Остават важни единствено осъществимите неща. Намигането към Света е много шик, но не е едно от тях – нека бъдем реалисти!
Да бъдеш благ, смирен, добър към другите, откриващ, опрощаващ, приемащ, подпомагащ, щадящ, любящ и като цяло – с отворено сърце към другите – това е в спектъра на реализма. И може да запълни със самоизградена стойност онези опустошени пространства, наследени от детството и младостта.
Да се издърпаш, на собствен ход – от бездната на тъгата и дефицита от любов – това е въодушевяващо предизвикателство за вярващите си, че могат.
