В деня на бесарабските българи, 29.10., нека споменем нашите сънародници в Украйна и Молдова!
/на снимката – от Уикипедия – българския храм „Свето Преображение Господне“ в град Болград, Бесарабия, Украйна/
Няма как да побера в тази статия историята на бесарабските българи, но и не това е целта, най-малкото защото в Уикипедия, както и в много други източници, тя е щателно и подробно разказана и всеки, който се интересува – може да навлезе в пълни детайли.
Иска ми се да насоча внимание върху някои характерни моменти, които отличават българите в Бесарабия от други наши малцинства – като например онези в бившите, останали извън пределите на държавата ни територии – Македония, Южна Тракия, Одринско, Западни покрайнини.
Такъв характерен момент е на първо място съдбата им на изгнаници:
Бесарабските българи са хора-мигранти. Преселили са се в териториите, на които днес пребивават – и като всички други мигранти: не са го направили от добро. Много от тях дори не са го направили доброволно. Руско-турските войни от края на 18-ти и началото на 19-ти век са били тласъка, който ги е придвижил по неизбежния за епохата път на север.
Днес тези наши сънародници обитават части от историческата област Бесарабия, която се разгръща върху териториите на Украйна и Молдова. Географски Бесарабия е ограничена на изток и север от река Днестър, на запад – от река Прут и на юг – от Дунав и Черно море. Най-северните, както и южните ѝ части се намират на територията на Украйна, а средният дял – в Молдова. Площта на Бесарабия възлиза приблизително на 45 600 km2. Общият брой на бесарабските българи в Република Молдова и Република Украйна по официални данни е около 230 000 души.
Малко история
Във времената, към които се връщаме, за да започнем тази история от нейното начало, Бесарабия се намира в границите на Руската империя и частично във Влашко, а България е под пълното държавно-административно владичество на Османската империя.
Първите български преселения започват по време на Руско-турската война от 1768–1774 г. и особено след оттеглянето на руските войски, когато няколко хиляди наши сънародници от североизточна България се изтеглят към Влашко, Молдова и Украйна.
Ново, по-голямо преселение се извършва през и след Руско-Турската война от 1806–1812 г. Непосредствено преди нея руското правителство си поставя за цел да прогони местната татарска общност от Бесарабия с цел да направи по-устойчиви граничните си територии, заселвайки там християнско население. Отначало заселниците са предимно румънци, но с прехвърлянето на военните действия на Балканите през 1809 година и с оттеглянето на руснаците от североизточна България (Добружда) през 1810 г., хиляди българи също напускат родните си места. Има достоверни исторически свидетелства, че това невинаги се е случвало доброволно, а в голяма степен е резултат от целенасочена, демографски планирана операция на руската имперска власт.
Заселването на българи в Бесарабия не приключва с края на тази война. След нейния завършек цялата бесарабска област попада в границите на Руската империя, а преселението от българските земи продължава и през следващите 18 месеца, в рамките на които, по силата на специално подсигурена клауза от Букурещкия договор (1812 г.), се дава право на османските поданици да се придвижват свободно през границите. Това е отрязък от време, в който мнозина българи се изселват в Бесарабия. Към 1818 г. общото им число вече наброява близо 30 000.
Руската преселническа политика, отнасяща се до християнско население от Османската империя, с която Русия води множество войни, продължава до 30-те години на 19-ти век, по-конкретно: Руско-Турската война от 1828-1829 г. и последвалия Одрински мир, даващ ход на пореден 18 месечен период за преселение на поданици на султана към бесабарабските територии. Тогава се случва едно от най-големите преселения на българи в териториите на руската империя – повече от 100 хил. души от Източна България, която е и най-развитата част на земите ни по онова време, напускат Родината и се заселват в Бесарабия. Тъй като българският въпрос не е засегнат в Одринския мирен договор между Русия и разгромената Османска империя (принудена обаче да признае автономията на Сърбия, Влашко, Молдова и Гърция), злощастните сънародници, под въздействието на преднамерено сплашване и преувеличения от заплахата за османска разплата, са били принуждавани да напускат родните си места, последвайки оттеглянето на руската армия. Много от тях са били привлечени и всъщност са воювали на страната на Русия в самата война, така че масовата емиграция е била нещо като защитна реакция срещу очакваните репресии от страна на победените турци. Огромни компактни маси българи са били преселени – чрез заплахи и принуди – в предвидените от Русия за заселване райони на днешни Украйна и Молдова. Така в пограничието на Руската империя се новосформират колонии от християнско население, при това със славянски произход – нещо, което е изглеждало като правилната демографска стратегия за руския интерес в онези времена.
Ролята на Русия като подбудител и организатор на българското изселване след подписването на Одринския мир може да бъде вярно преценена само ако се разглежда в контекста на цялостната руска политика по отбрана, заселване и икономическо развитие по южните граници на тяхната тогавашна империя. Много слабо, за да не кажем никак, е застъпен в операциите по преселване интереса на самите преселници, независимо от опитите всичко да се представя едва ли не като жест на щедро славянско покровителство.
Ето така се оказва създадена общността на бесарабските българи, които – донякъде доброволно, а донякъде от немай къде, по принуда и по чужда воля – изоставят родните си места и поемат по тежкия път на преселничеството; на започването живота от нула.
В по-нови времена
След разпада на СССР и поемането по автономен път на Украйна и Молдова, бесарабските българи получават шанса да градят нов тип, равнопоставени взаимоотношения със своите „домакини“, отвъд вмешателствата на руската имперска хегемония. Дали обаче това се оказва възможно? Дали на тях не гледат просто като на нежелано „руско“ наследство, като на троянски кон, дестабилизиращ битката за независимост от довчерашния господар? Дали ги приемат наистина дружелюбно, като – в крайна сметка – още едни жертви на руската имперска политика? .. Не съм убедена, особено в сложния контекст на съвременните вражди на бившите съветски републики и руски имперски колонии с Русия, в т.ч войната в Украйна и страха от подобен сценарий и в Молдова. В контекста на което – по историческа ирония – от българите отново се очаква да взимат страна и участие в чужди битки, при това без право на претенции да бъдат считани за „свои“, точно както се е изисквало от тях и преди два века – тогава от руска страна*, сега от украинска и [недай боже да се стигне дотам!] молдовска..
*Руско-турската война от 1828–1829 г., завършила с Одринския мирен договор, гарантиращ автономия на Гърция, Сърбия, Влахия и Молдова, но нищо, освен кървави погроми от страна на разгромената османска империя спрямо България, е емблематичен пример за отношението на Русия към България. След като използват в редиците на войсковите си формирования под различна форма десетки хиляди български доброволци, подкрепили победоносния им марш към Одрин (подмамени, че се бият и за собствената си свобода, което, оказва се дори изобщо не е влизало в стратегическите планове на Русия към онзи исторически момент), веднага след подписването на мира, руските сили разформироват българските дружини, обвинявайки ги в стандартните военновременни грехове – неподчинение, кражби, дезертьорство – съгласно вечното правило за Думата на Силния, която няма кой да оспори.. Факт е, че окуражени от този акт, турците започват масови погроми над българското население, и то, в акт на безизходица, се чувства принудено да приеме поредното коварство под формата на „протегната ръка“ от страна на „матушка Рус“ и да тръгне отново по изтерзаните пътища на преселението – между 100 и 140 хиляди българи от цяла Източна България поемат в онези немилостиви времена към предвидените за заселване южни погранични провинции на Руската империя..
Съпътстващи щрихи – гагаузите .. Кои са тези хора?
Когато говорим за българските преселения в Бесарабия от края на 18-ти и началото на 19-ти век, не може да оставим настрана гагаузите, чиято тежка преселническа съдба е част от същите събития и процеси.
Тъй като в Добруджа, откъдето в огромно мнозинство са привличани изселници за Бесарабия, по онова време живее компактно гагаузко население, то също е присъединено към процеса на изселване. И понеже тогава (за разлика от сега) добре се е знаело кои и какви са гагаузите – а именно: езиково турцизирани православни българи, принудени от османската власт да се откажат от езика си, за да могат да запазят поне религията (или както те самите се определят като „ески булгар“ – стари българи) – то за руския император очевидно не е представлявало проблем да заселва насилствено освободените си от татари територии с тях. Дали той е бил толкова глупав да заменя изгонените татари с нови „тюркски“ племена (под каквато етническа дефиниция днес се правят опити да бъдат поставяни гагаузите)? Не, руският император Николай е бил какъв ли не, но не и глупак!
Всеки, който ги познава и днес, отлично знае, че гагаузите не притежават тюркски етнически характеристики – нито цвят на кожата, нито черти на лицето, и на практика по нищо, освен по тюркоезичния диалект, на който говорят, не се отличават от българо-славянския етнос на юг от Дунава, вкл. взимайки под внимание изключителното сходство на народните традиции – еднаквите мелодии, танци, шевици, съдини, музикални инструменти и т.н. Така че спорно лансираната теза за произхода им като автохонни балкански тюркски племена е крайно несъстоятелна, най-малкото защото не би съществувала никаква логична причина при подобно статукво (тюркски етнически произход), те да не се присъединят триумфално към властващата пет века върху БГ територия османско-турско-мохамеданска раса. А наместо това да се обрекат на самоволно изгнание, обвързвайки се по неясни причини с губещата, подчинена, православно-християнска религия, неприсъща на никое тюркско племе (!), която ги обвързва трайно със съдбата на недолюбвани бегълци. Трябва да се отбележи, че не само в Руската империя до средата на 19-ти век, но също и в цялата история на Османската империя гагаузите не са били никога разглеждани като отделен народ (милет), не се споменават в никакви документи и са били преброявани наедно с българите християни.
В българска Добружда и до днес живеят техните наследници (с. Българево до гр. Каварна е типично гагаузко селище) и съм чувала от хората в Каварна, които добре ги познават, че няма по-богобоязливи от тях в района (имат две църкви в селото, което е по-скоро изключение за България) и че припознавайки се като гагаузи, и наистина владеещи турския (поне по-старите поколения), това изобщо не влиза в противоречие с базовото им етническо самосъзнание на българи. Даже селото си (бивше Гяур Суютчук), забележете: са нарекли Българево след края на Румънската окупация през 1940 г.! Е, в Молдова и в Украйна конюнктурата е съвършено различна: До разпада на СССР – плътно в обсега на Кремъл, а и след това – по причини да не се подсилва българския етнически елемент по места – не е било и продължава да не е политически целесъобразно тези хора да се насърчават към заявяване като българи. Но потеклото им със сигурност не крие никаква загадка за историците, и не само в България..
Бесарабските българи с принос към историята на България
Българското опълчение, по време на освободителната за България Руско-Турска война от 1877–1878 г., е създадено с решение на руския император Александър II през 1876 г., и е сформирано съгласно предписанията на руското военно министерство, с цел да обедини български бойци в организирана войскова сила. Състав от доброволчески бригади, наброяващи хиляди, огромната част от които – българи от Бесарабия, потегля от Кишинев през април 1877 г., за да вземе участие в освобождението на България. Впоследствие още мнозина се вливат в редовете на българските опълченски дружини, водени от генерал Столетов. Те проявяват достойни за отбелязване храброст и жертвоготовност за свободата на майка България.
Данаил Николаев е бесарабски българин, роден през 1852 г. в Болград, тогава в пределите на Руската империя. Завършва Болградската гимназия ,,Св. Св. Кирил и Методий”. Започва военна служба в Руската армия и за няколко месеца е произведен в подофицерски чин, а след обучение и служба – и в офицерски. Участва като доброволец в Сръбско-турската война от 1876 г., като командва отряд от 600 човека. За проявена храброст е награден със сръбско отличие. По време на Руско-турската война (1877–1878) е командир на рота от Пета Опълченска дружина в Българското опълчение. Отличава се в боевете при Шипка и Шейново и бива произведен в звание поручик от Руската армия. По-късно във връзка с участието си в освободителния процес, получава, по решение на българския княз Александър Батенберг, орден за храброст.
През 1885 г., вече в качеството си на майор от Източнорумелийската милиция, Данаил Николаев участва в събитията, свързани с българското Съединение, като обезпечава гладкото му протичане, без на практика да се пролее и капка кръв.
През 1908 г. друг достоен българин от Бесарабия, Александър Малинов, по онова време министър-председател на България, собственоръчно и „на коляно“, по време на кратка почивка на малка гара на царския влак, пътуващ от Русе за Търново, написва текста на Манифеста, обявяващ Независимостта на България. Данаил Николаев, вече генерал и министър на войната, е един от сложилите подписа си под този важен за българската история документ.
Александър Теодоров – Балан, бесарабски българин от Украйна, е езиковед, литературен историк и библиограф, член на Българската академия на науките. Той е първият ректор на Софийския университет.
Много още имена може да споменем тук, но не би ни стигнало мястото, пък и информация за тях е достъпна в множество източници – уикипедия, и не само. За щастие – намират се и съвременници сред тях.
Да си пожелаем списъкът на хора с принос към нашата история, излезли от средите на бесарабските българи, да продължи да се обновява!
В заключение
Ето нещо, което трябва да се отбележи за нашите сънародници от Болград, Измаил, Тараклия..: въпреки обичайно недружелюбните политики, на които са подложени в продължение на два века, те все пак оцеляват като етнос, съхранявайки езика, духа, културата, обичаите на своята прародина. Може би защото винаги дълбоко в себе си са таили убеждението, че са само гости на мястото, където живеят и че единствено съхраняването на идентичността може да им опази надеждата някой ден да се завърнат достойно и трайно у дома – на мястото, където най-сетне ще бъдат приети като свои.
Ние, като държава и като общество, готови ли сме да отворим обятия за тези достойни изгнаници – бесарабските българи – с възможности за учение, работа, живот?
Понякога и малък жест, като например изпращане на кашон с книги на родния език в български културен дом в Бесарабия, има силата да изрази отношение и съпричастност.
