Мими поръча: Така и така отиваш във Верона, напиши ми нещо оттам…
Верона, значи любовта. Веднага обещах, а всъщност беше малко прибързано, защото то е като да кажеш на моряк да пише как се отглеждат ананаси.
Най-използваната дума, най-разтегливото понятие, изживяно по толкова начина, колкото хора съществуват на земята. Като прибавиш и различните опитности на всеки човек и различните видове любов, както гърците обясняват, полето на обследване е необятно. Но понеже най-интересните материали за четене са тези, зад които стои действително изживяване на жив съвременен човек, ще оставя настрана всички възвишени думички и фрази и ще ви пиша простичко.
На моите напреднали години, тръгвам за града на любовта сама. Е, със Здравчето, де, да не се загубя някъде по пътя. Но сама като казвам, означава без мъж. Без любов. Тръгвам значи утре и ще ви пиша оттам. Не знам какво да си взема още, за дрехи става въпрос. Досадно е да избираш дрехи. Не стига, че в душите ни стават какви ли не борби, бушуват стихии, борят се демони, все нещо те разбива и човърка, ами и отвън да се преобразяваш.
А, не ви казах. Като изкарах и подредих моите си бели покривки, че като заредих едни стари дертове там, мислех си, че като отдавна си бъркам надълбоко, бързо ще се справя. Оказа се, за моя изненада, по-сложно. Е, не мога всичко да ви разкажа, щото тук четат деца, майка, татко, бившият, бъдещият, знам ли…
А и нали знаете, че основната причина човек да не споделя болките си е да не натоварва околните с проблемите си, от които всъщност никой не се интересува. Хората обичат необикновеното, пиперливото, това което ги освобождава от тежката мисъл, че не са на нивото, на което биха искали да бъдат. Но хората какво искат, не занимава моя мозък. От малка не се интересувам от мнението на другите. Но пък това, което ми е помогнало да се справя с някой проблем – с удоволствие споделям. Това е моят начин да се отблагодарявам на тези, които споделиха моя път, за кратък или по-дълъг период от време.
Обичам ги тези мои хора, които виждат в мен само хубавото. Те не са глупави, много са умни даже. Те също като мен отдават повече внимание на красивото, а с грозното се занимават насаме. Задкулисно. Дали знаят, че те бяха и останаха неизчерпаем извор на любов. Нося ги навсякъде със себе си. Знам в кои моменти съм била несправедлива, не достатъчно благодарна или липсваща. Но любовта им не секва. Това са моите приятели, учители по любов. Разбират ме, помагат ми, търпят ме, изпращат ме, посрещат ме, уважават ме и ме обичат. За всичко съм им безкрайно признателна.
…
И ето ме във Верона, благодарение на Здравчето, една от моите „светулки“. Казах само: „Вземи ме с теб някой ден…“ и ето. Тук съм. За лъкатушещата в многобройни нюанси на зеленото Адидже, за керемидените покриви, така топли и примамливи на италианските поолющени CASA dei…, за кривите улички, усмихнатите теменужки, разперените като гъбки чадъри над малките масички и приятния мирис на италианско еспресо.. няма да пиша.
Ще ви разкажа за най-красивата гледка от днешния ден. Giardino Giusti. Градината с кипарисите, лимоните и костенурките. Градината с момичетата, които дълго си правеха снимки над разстлания пред тях град, с жената със сламената шапка, която ваеше пастелени кипариси над скицника, с птичките избягали от минаващите недалеч коли и мотори, и техните песни, които огласяха омайно чимширените алейки.

Там, на високото, под нежната ласка на следобедното слънце, две деца спяха на тревата. Едно момче и едно момиче. Легнали един срещу друг, прегърнати, те просто бяха забравили за този свят. Недалеч минаваха хора, чакълът хрущеше под стъпките ни, вятърът люлееше почти незабележимо полата на момичето. Не помръдваха влюбените. Те бяха там, в тяхното си времево пространство, опитващи се може би да уловят този миг. Да го удължат. Или да оставят неговия отпечатък в атмосферата на градината, на Верона, на Италия…. в света на всички влюбени. В подножието на градината огромен кран с приветливото име Bella, на фирмата-собственик предполагам, се въртеше бавно, а на върха му един човек стъпка по стъпка се придвижваше към края на висящата в нищото стълбица…

Дали пък да си влюбен така, че да затвориш очи и да заспиш под погледа на света, не е като да вървиш по тази висяща стълбица, крепящ се само на едното чувство? Не знам. „Блажени са верующите“ пишело в Библията. Един приятел, който съвсем не е вярващ, ми каза веднъж, че на вярващите животът бил много по-лесен, защото си имали своята илюзия. И че на атеистите им било значително по-трудно, защото трябвало да преглътнат идеята, че след смъртта няма нищо. Тогава ми се стори, че тази негова идея звучи пренебрежително спрямо вярващите и даже мисля, че поспорихме по въпроса. Днес, преди да се отправя към Жулиета, се връщах мислено към този разговор и се съгласявах вътрешно с моя приятел. Само защото си представях какво би бил животът, ако не вярвахме в нищо, ако не вярвахме в любовта.
Излизам от църквата Света Анастасия. По-красива не съм виждала. Всичко тук е на мястото си, всеки детайл, всеки цвят, всеки символ се е вплел елегантно в останалата част от интериора и се чувствам като бижу в най-изящната кутийка за бижута. Защо бижу ли, защото тази хубост не би съществувала без човешките очи, способни да я разпознаят и осъзнаят. Какво би била тя без мен, без създателите си, без вас, без посетителите?! Този човек или екип от хора, които са направили така, че църквата да изглежда като прелестна симфония, изразяваща връзката ни с божественото, е изсипал тук цялото великолепие на душевната си красота и изящество.
Връщам се под балкона на Жулиета в мислите си. Колко ли любов е имало в малкото й сърчице?! Малко, а толкова безкрайна всеотдайност… Много могат да побират тези наши сърца. Могат да обичат безгранично, могат да обичат един човек завинаги, могат да обичат много хора, могат да обичат цялото човечество. Влюбят ли се, хората стават по-чувствителни, по-меки, опрощаващи, човечни, смели. Отварят се за света, очите им виждат по-добре, краката им бягат по-бързо, прегръдките им са искрени и крепки.
Сигурно си мислите, че надали този поток от хора под балкона на Жулиета е потопен в блаженството на любовта, докато докосва лявата й бронзова гръд за късмет. Има ли значение всъщност? Чувам сега всички тези, които ще кажат, че историята на Ромео и Жулиета е измислена, че те не са реално живели личности, че всички тези 5000 писма на година, които се получават в дома на Жулиета са нереално смешни блянове на хора, които са наивни, прости или простодушни, мечтатели, чийто живот е воден от една напразна надежда. Ще гледат с насмешка или завист, но най-вече с недоверие на търсещите любовта.
Става ми тъжно за тези безапелационни неверници, рационалисти, хора на голия разум и интелект, хора на знанието, образовани сухари със запечатани сърца, разочаровани от цялото човечество. Те всички много знаят. Мислят си, че са познали любовта, че много пъти са я преживели или че никога не са я срещали, защото тя не съществува. Мислят, че любовта не е способна да се справи с изтичането на времето, със старостта, с болестите, безпаричието, проблемите. Мислят си, че страданието, което животът им е причинил, не може да бъде изтрито с любов. Или че любовта е нещо срамно, неприлично, чудовищно трудно, защото те изкарва от обичайния коловоз.
Един мой познат преди години, който си имаше съпруга, три деца от нея и любовница, ми описа с такива подробности чувствата си към тези две жени, та тогава се разделих с идеята, че може да има неморална или грешна любов. Колко малко знаех, а колко убедена бях, че всичко знам. Пипнах я лявата гръд на Жулиета. Повече заради традицията, отколкото от вяра, че оттук може да ми провърви в любовта.
Вярата не е надежда, не е упование, не е като да отвориш прозорец и да си кажеш „дали ще е слънчево днес“. Вярата е дълбоко знание, убеденост, че слънцето изгрява всеки ден, дори и да не го виждаме. Това знание извира от дълбоки тъмни векове. То е нишка, поддържаща и градяща живота. Какво от това, че хората обичат непостоянно, несъвършено, неумело и променливо. Какво от това, че Жулиета и Ромео никога не са съществували. Нали Шекспир го е имало. И Данте Алигиери, и Гьоте, Исус, Яворов, Виктор Юго, Бронте, Пушкин…
Любовта, каквато и да сме я познали, носи на крилете си от памтивека онази искра, която не ни позволява да угаснем. Тя тече в кръвта, която не виждаме. Тя е част от нашето ДНК, за което не подозираме. Каза ми тогава моят познат: „Търси я любовта, Ети, не се отказвай…“.
В гръцката митология има една история за величествения Аполон, който след поредната си победа над митично чудовище, се присмял на Ерос и неговите малки стрелички, когато богът на любовта поискал да си премери силите с него. Ерос пронизал сърцето на сина на Зевс със стрелата на любовта. А сърцето на дъщерята на речния бог Пеней – със стрелата, която убивала любовта. Прекрасна била нимфата Дафне. Нежна, мила, даровита, женствена. Обичала да живее в гората и не искала да се омъжва. Спрял дъхът на Аполон, най-красивия от всички богове, когато я видял. Влюбил се в нея, но тя не отвърнала със същите чувства. Бягала от Аполон, не вярвала на любовта му, страхувала се, искала да живее сама в гората, далеч от него, свободна и независима.. Докато един ден, за да не я настигне Аполон, помолила земята да се отвори и да я погълне. Начаса нимфата се превърнала в лаврово дърво.
Аполон със сигурност я е обичал, защото вместо да я порази, намрази, накаже, той почел лавровото дърво и клонките му заели почетно място в живота му оттогава.
Боговете губят понякога, ние също. Какво от това? Всеки има свободата да се превърне в дърво. Както и всеки има свободата да е Аполон. Да обича същество от плът и кръв, било то нимфа, или дърво. Да обича свободно или не. Да избира любовта или не. Аз избирам любовта. И Аполон. И Верона.
И може и писмо да напиша на Жулиета…
