Често чуваме, че интелигентният, живеещ в хармония със себе си и със заобикалящия свят индивид, е онзи, който е овладял очакванията на другите хора, в смисъл – откопчил се е от тях. Един вид: очакванията на другите хора не му оказват никакво въздействие, той следва собствения си ход и в това си качество е неподвластен, независим, свободен.. Но всъщност не в това е смисъла.
Тези, които смятат, че “откопчвайки” се от очакванията на другите, се сдобиват със своето лелеяно щастие и свобода, се заблуждават. Изобщо – те се заблуждават, че са се откопчили. Защото очакванията на другите хора зависят от самите други хора и ще продължат да съществуват дотогава, докогато тези други хора преценят [да ги поддържат живи]. И самият факт, че някой говори за чужди очаквания и как не му пука от тях – вече означава, че той е под силата и въздействието на тези очаквания.
Всяка реакция спрямо чужди очаквания, била тя и 100% напук на същите, означава само едно: реагиращият се поддава (на онова, спрямо което реагира). Поставяйки си за цел да не се съобразява с нечии очаквания, той променя поведението си по начин да отхвърля (някого), а не да надгражда (себе си). Така нареченият му собствен ход вече е не вътрешно, а изцяло външно обусловен. На всичкото отгоре – с негативно конотирана мотивация – мотивация на непременното отричане, без анализ и обосновка, често и без никаква разумна причина.*
..
Но ако не в отхвърлянето на чуждите очаквания, идеи, предпоставки.., то тогава в какво се съдържа смисъла на неподвластното поведение и как реално да съумеем да се отървем от вредното (само с цел да се съобразим) влияние на другите? .. И то не заради тях, а заради нас самите; не за да доказваме, че сме автономни и поставящи себе си над всичко (последното не е нищо повече от проява на свръх-Его – едно отдавна доказано от поведенческата психология болестно състояние на духа), а с много по-високата цел да освободим ресурс да се вслушаме в собствения си глас и да последваме себе си в своя Път – което, от своя страна – ни прави по безспорен начин реално полезни на себе си и на всички останали..
Хората често смятат, че да имат изисквания и очаквания към останалите, е нещо като привилегия, като “правото на силния”, за което – предполагаемо – всеки би мечтал. Хората третират своите [често нетърпящи възражение] очаквания към околните като сила на характера, един вид привилегировано право, а всъщност те не са нищо повече от.. самоналожено задължение. И да – хората сами си налагат да имат определени очаквания към другите, поради куп причини – свързани с възпитание, житейски уроци, усвоени модели на поведение, култура и среда на общуване.
Ние понякога робуваме до края на дните си на този наш смешен (и самоналожен!) модел на поведение, а това постепенно убива целия ни потенциал да се радваме на живота. Защото не очакванията на другите към нас представляват проблем пред нашето усещане за свобода, а нашите собствени очаквания към същите тези други! Ако си наложим да проумеем, че не сме длъжни да имаме очаквания, изисквания, представи за другите хора, а можем просто да ги приемаме такива, каквито са, без да си въобразяваме, че сме непременно наясно с техните помисли, вярвания, причини – то тогава заживяваме в истинския рай на свободните хора!
Представете си: няма нищо обидно за никого от нас, ако определена персона не ни поздравява, ако ни подминава, ако не ни отдава дължимото по начина, който ние възприемаме за единствено правилен; нещо повече – всичко това касае единствено и само нея (персоната), а не нас. И също така: зад поведението й може да стоят милион причини, за които ние си нямаме и най-бегла представа, често изобщо нямащи нищо общо с нас, самите!
Ако някой се отнася преднамерено зле към нас – дори това не е наш проблем. Държането му касае само него, а ние не сме длъжни да очакваме той да е възпитан, или просто добронамерен, или още по-просто казано: добър. Не сме длъжни да имаме подобно изискване нито към него, нито към когото и да било и не сме длъжни да носим на плещите си отговорността за чуждото поведение (освен единствено в качеството ни на възпитаващи родители, където също ролята и постиженията ни се простират ограничено в рамките на усвоен или отхвърлен личен пример).
Много е леко, когато осъзнаем: Достатъчно е да имаме изискване към себе си да сме добри, и да се придържаме към него. И понеже изпълнението му не зависи от друг, а само от нас – задачата е до немей-къде проста и изпълнима!
В допълнение – когато се отучим да имаме очаквания от другите, ние спираме да очакваме от тях включително и да имат очаквания, те самите, към нас. Когато спрем да го очакваме, то спира да е в сила по начина, по който е било до момента. Когато не очакваш от някого нищо, вкл. да има очаквания към теб, той го усеща. И също те освобождава от очакванията си. Но и да не го направи, ти вече не си взрян в него и съответно подвластен на маниера му (хипотетично доминантен) спрямо теб. Отказал си се да имаш очаквания към него, и спираш да го държиш под “око”. Така включително неговите очаквания към теб, отпадат от твоя режим на наблюдение. И съответно спират да ти въздействат.
Оттук нататък ако пожелаеш да направиш нещо за този човек, включително което би го зарадвало, то ще е само от реална емпатия, произтичаща от собствената ти доброта, а не продиктувано от принудата да отговориш на очакване, било то и продиктувано от общоприетите норми (отново форма на очаквания на “другите” спрямо “индивида”).
Ето как се оказва, че ключът на отношенията ни с другите, е винаги в нас. Веднъж проумели това, от гърба ни пада цялата собственоръчно натоварена, взаимоотношенческа сложност; сърцата ни олекват и в тях остава само радостта и емпатията при близост с други човеци – без очаквания, без разочарования, без въвличащи стъпки в токсични зависимости.
Можем да си го напомняме винаги, когато общуването с някого ни натежи. Достатъчно е да го освободим от очаквания и тежестта ще бъде на часа погребана. Ще си спестим много последващи негативи.
Накратко:
- Лекотата на отказа от очаквания = лекота на отказа от доброволно предоставяне към другите на контрол върху нас. Отказан достъп (чрез активно поведение – ние отказваме да подхранваме очаквания спрямо насрещната страна, а не се мъчим като пеперуди, хванати в мрежа, да се освободим от нейните такива) = съхранена автономност.
- Да спрем да очакваме от другите освобождава нашия ресурс за очаквания и съответно можем да го насочим, без остатък, към себе си – вече можем да настаним собствената си персона във фокусната точка на своите очаквания.
- Отказът от поддържане на очаквания към другите е избава от негативизъм, който на практика е същностно заложен в тях (поради абсолютната невъзможност на която и да е персона да сбъдне чиито и да било очаквания, представи, образи).
- Когато все пак се сблъска с чужди очаквания (в това число общоприети норми), индивидът, който притежава освен ум, също и емоционална интелигентност – се стреми да ги анализира рационално, изключвайки емоциите. Добре е нещата да се разграничават. Понякога чуждите очаквания са просто неизбежен механизъм на потенциално взаимодействие, а не непременно опит за доминиране. А взаимодействието, от своя страна, е:
- (1) начин на функциониране на Човечеството от вечни времена и
- (2) неизбежен вид [рационален] компромис между две или повече страни.
- Когато спрем да очакваме и изискваме от насрещната страна, тя реципрочно би спряла да очаква и изисква от нас. Ако все пак “не разбере посланието”, то със сигурност изискванията й губят своята тежест – тъй като ние вече не я държим на фокус, е напълно логично очертанията на нейните очаквания към нас да стават все по-размити и сливащи се с пейзажа, служещ като забавно-развлекателен фон на нашия собствен Път през Света.
*Такъв тип индивиди – въобразяващи си, че личното им еманципиране минава през това да смачкат чуждите очаквания, просто ей така, по определение – работят трудно, даже и за себе си, в колаборация с други хора. Освен ако, разбира се, не са успели да се пласират на върха на пирамидата, където да налагат своите решения, безцеремонно и от позиция на последна инстанция. Трудни колеги са, и още по-трудни, често даже невъзможни, началници.
