Един хубав човек си е отишъл от света. Докато беше жив, раздаваше светлина. Беше умен, оптимист, енергичен, предприемчив, комбинативен, приемащ, насърчаващ, дипломатичен и деликатен. Винаги измисляше как да помогне – било то на човек или на ситуация – за да се развие в правилната посока. Това му беше заложено в програмата, така да се каже. От него би излязъл изключителен дипломат. Но животът го беше запратил на друго поприще – в света на телекомуникациите, където беше постигнал почти всичко като професионално равнище (или поне от онова, към което се беше стремил, предполагам..).
До около 70 годишна възраст не спря да работи. И не мисля, че заради парите – той беше добре обезпечен материално, а не беше алчен за себе си.. Напротив, беше щедър и отзивчив към нуждите на другите много повече, отколкото към своите собствени. Но му се работеше, имаше още какво да даде – идеи, мисъл, въображение, комбинации (в най-добрия и полезен смисъл на думата). Удаваше му се да измисля решения, не само в технически, но и в човешки план – кой къде и как най-добре да се позиционира, за да свърши дадена работа – с най-голяма полза за себе си и за общото благо. Също и как нещата да се получат откъм бизнес аспект, как да са рентабилни и да си заслужават усилията.
Аз имах огромния късмет да срещна този човек сравнително навреме в моя професионален път и да работя, учейки се от него. Никой друг период от професионалния ми живот не може да се сравнява с годините, които изкарах под прякото му менторство и ръководство. Той умееше да накара хората да бъдат най-доброто, на което са способни и да се чувстват щастливи от работата си. Така функционираше този човек. Беше благодат за всички, освен за завистниците (не липсваха и такива, разбира се!), които не му прощаваха вродената харизма и лидерски талант. Защото за разлика от повечето, зле скроени и зле разбиращи лидерството лидери, той беше естествен лидер. Без да повишава тон, без да раздава наставления, без да мъмри и да се прави на началник. Насърчаваше подчинените си (пък и не само тях) с мек тон, с намигане, с приятелски подход, и най-вече с пример (не щадеше себе си в онова, което му се удаваше най-добре, а именно: да изпипа организацията и схемата на работа до последния детайл, да измисли как да се случат нещата по оптималния начин, да начертае алгоритъма, да разпредели задачите). Не само притежаваше непогрешима перспектива към голямата картинка, но успяваше също така да сътвори завера, сговор, единомислие. И да прецени правилно качествата на всеки член от екипа, а после – да му делегира безусловно неговите задачи, без да му се бърка. Оттам нататък до завършването на задача, проект ..или международен интерконект – работата се случваше като детска игра – приятна, увлекателна, караща всички по веригата да се чувстват на мястото си, полезни, ценни и значими. Накрая, когато и доколкото зависеше от него (почти винаги), успяваше да уреди и подобаващо допълнително заплащане. Защото освен всичко друго, ценеше и уважаваше труда – своя, на колегите, на подопечните си.
След като спря да работи, няколко дълги години се грижеше всеотдайно за възрастната майка на жена си. Тя беше болна, тежко подвижна, явно имаше нужда от ежедневна помощ и грижи. Никога, абсолютно никога, не съм чувала мъж да говори така за тъща си – с толкова човечност, загриженост, разбиране, доброта, емпатия. Имам чувството, че тази грижа беше неговото персонално предизвикателство в този конкретен период от живота му. Семейството на дъщеря му живееше в чужбина и той чакаше с нетърпение лятото, за да води внучката на море в Гърция, но това са 10 дни, а годината има 365! През тези 365 дни грижата за болната му тъща беше неговата лична кауза, причината да е жив, енергичен, в запазена форма, въпреки множеството заболявания, които явно имаше и които прогресираха, но за които никога, АБСОЛЮТНО НИКОГА, не позволяваше да се говори при срещи. Виждах как с всяко следващо наше виждане лишенията в живота му са все повече – първо о̀тказа от задължителната каничка обедно вино (онази, която беше дежурна на масата в добрите стари времена..), после храната: все по-оскъдна и диетична, .. но той не се оплакваше и не позволяваше да се говори на тая тема, и щом биваше питан за здравето си – веднага повеждаше разговора в друга посока. Никога не се превърна в досадния старчок, който обяснява надълго и нашироко, и в подробности за болестите си.
След като тъща му си отиде от тоя свят, той като че ли също тръгна надолу. Просто беше свикнал да се раздава. Това беше начина му да е в кондиция и със съхранена цялост.
..
Не го бях виждала от няколко години. Той просто отклоняваше поканите за срещи, и аз знаех защо. Други общи приятели също споделяха, че не са го виждали отдавна.
Но до последните ни чувания по телефона, той винаги съумяваше да изгради впечатление, че тези паузи са нещо временно и скоро пак ще се завърнем към добрите стари времена, ще седнем някъде да пийнем по чаша вино и да си поприказваме.. И оптимизмът му звучеше искрено!
От един момент нататък спрях да се обаждам и сега съжалявам за това. Вече няма как да проведем разговорите, които останаха непроведени..
Иска ми се да вярвам, че душата му се рее някъде край нас и се наслаждава на слънцето, на птичите песни, на уханията на разцъфнали дръвчета – така както го умееше преживе. Почти долавям неговото присътсвие, с характерното дяволито намигване към живота.
Сбогом, Живко, с признателност!
