Всеки ден, по всички медии – интернет, телевизия, радио, вероятно и по хартиените вестници (не ги чета, но допускам, че покрай дежурните жълтевини, се прокрадват чат-пат и други теми) – се тръби едно и също: Колко порои са се изсипали тук и там, колко дървета, покриви и имущество – изтръгнати, отнесени, похабени; колко селскостопанска реколта – унищожена до корен.. Показват поредните и поредни, гневни селяни и граждани, които с обвинителен тон разказват за трагедиите си пред камерата и/или микрофона на загрижени репортери. Те обвиняват, но всъщност кого точно?!? Репортерите задават въпроси, но всъщност какви точно въпроси?!? Задават ли се правилните въпроси, адресират ли се коректно, разсъждава ли се на глас по темата (с помощта на интелекта, който би следвало да е присъщ на човешкото племе – оня, естествения, не chat GPT)?!?
НЕ! Въпросите са сгрешени, отговорите плуват на повърхността, сякаш са формулирани от тригодишно дете с умствен дефицит, обвиненията – за тях да не говорим – са с напълно неясен и объркан адресат.
Да ви призная ли нещо? Когато плисне порой или удари градушка, аз лично изпитвам облекчение – това са тонове освободена енергия, които сякаш разтоварват и мен. И не, не съм от хората, които нямат какво да губят. Имам къща, двор, градина с множество растения, за които се грижа, както и селски имот с още други растения, инфраструктура.. И мен градушките ме тепат по чутурата не по-малко от всеки друг, но когато това се случва – аз изпитвам облекчение. Това е облекчението на природата, която изпразва своя натрупан гняв върху земята, планината, гората (доколкото е останала), градовете, селата и върху всички нас. Аз изпитвам и усещам това облекчение вътре в себе си, точно по същия начин както щом някой ме вбеси – изпитвам облекчение докато му нареждам на висок глас какво мисля за него.
Аз смятам, че гневът трябва да се освобождава! И всъщност коя съм аз да смятам или да не смятам?! Природата си има своите физически закони. Точка. Когато всеки ден милиони климатици само в София, й бълват горещите си вълни в лицето; когато и последните останали дръвчета, храсти и екосистема, особено в южна и източна София, падат под ножа на строителните изроди (не, думата не е тежка, дори е много лека за всичките онези билд-милд-канстракшан-манстракшан идиоти, функция на големите пари, големите търбуси и свръх-неозаптимата-алчност); когато можеш да видиш цели стени от бетон, високи десетки етажи и плътно прилепнали едни до други, скриващи всяка гледка, всяка надежда, всяка глътчица свеж въздух – как се издигат на фона на Витоша и се запълват с алчно, ‘проспериращо’, умствено-дефицитно (без всякакво съмнение) племе от уж-човеци (пионки на бизнеса и корпорациите, които си въобразяват, че двуседмична ваканция в дубай и други световни молове компенсира всяко неудобство в този живот); когато изминаването пеш на дори километър из София вече не е удоволствие, а адско приключение, защото още през април температурите през деня се покачват над 30 градуса по Целзий и когато копнееш за глътка свеж въздух, заобиколен от две планини, а получаваш само асфалтови изпарения, горещи като ада и за да компенсираш всичко това – пренасяш цялата си човешка дейност (работа, срещи, отдих и почивка, в т.ч. социални дейности) в климатизираната среда на офис сградите, моловете, жилищните пространства, колите и всичко, в което можеш да шибнеш климатик – това няма как да остане ненаказано, не-е-е-е, повярвайте, НЯМА КАК!!
Тук говоря за София, защото тя е моя роден град (макар и да няма нищо общо с онази София, в която се родих преди повече от половин век), но ситуацията е една и съща навсякъде. И не, не е само строителната мафия – тази, която стои зад трагедията на хората, събиращи яйца от градушка по дворовете си, преливащи от гняв, без да знаят срещу кого (често впрочем и в техните селски къщи бичат същите климатици, като по бетонките из Манастирски ливади, а старите им матраци се въргалят в коритото на близката река).. Зад трагедията им стоят също така и дървената мафия, и тоталното отсъствие на държавата по отношение на градска, селска, инфраструктурна и всякаква друга регулация в полза на големите пари, контролиращи всяка, абсолютно всяка дейност в България.
Така че – ще завърша с една весела история накрая, за да сваля малко напрежението, а и за да дам идея, със сигурност работеща, на хората, които са склонни да дочетат този текст до края.
Навремето, когато съм била дете (аз дори не помня случая, само са ми го разказвали), преди половин век, пак падала градушка. Било август месец, големи жеги и т.н. Мястото на действие е град Каварна. Къщата на баба ми и дядо ми се намира до Градската градина, в непосредствена близост. Паднала е унищожителна градушка, току-що бедствието е отминало и хората, угрижени, са поели курс към лозята, за да проверят щетите. Ние сме на почивка и се прибираме след проваления от бурята плаж. Очакваме да видим един отчаян дядо Петър, който вече е отърчал на лозето, като всички останали, да рони крокодилски сълзи над съсипаната реколта. Откриваме го обаче в Градската градина, с една голяма пластмасова кофа в ръка, ухилен до уши. Събира зърна от градушка. Не му работел хладилника напоследък, та ето значи как ще си осигури студена бира за довечера. Случаят е съвсем реален и е една от малкото семейни истории, които ми доставят истинско удоволствие.
Аз имам съвсем сходно отношение към природните стихии, явно съм го наследила от дядо ми Петър. Когато нещата са отвъд контрола ти и не зависят от твоите действия, приеми ги такива, каквито са! И ако можеш, зарадвай им се. Явно е трябвало да се случат, щом са се случили. То е като с болестите..
А ако ти е по силите: живей в дом без климатик; садѝ или поне се грижѝ за няколко дървета и други растения там, където живееш (това има много общо с първото); компостирай; организирай поне свободното си време на открито; не изхвърляй никога нищо в реките, водоемите, деретата, а само на предвидените за целта места; рециклирай старата си техника (става с едно безплатно обаждане по телефона и идват на място); движѝ се с градския транспорт или с велосипед из града; не се затрупвай с излишъци! Аз го правя, значи и ти би могъл.
