Съединението на България изписва една от достойните страници в нашата недалечна история. Неговото провъзгласяване е предшествано от енергична и целенасочена работа, извършена от т.нар. съединистко движение, разгърнало се в края на 19-ти век в българските земи, непосредствено след Освобождението и последвалите мирни споразумения.
Ето и предпоставките: Създаденото по силата на Берлинския договор (1878) и подвасално на Османската империя Княжество България, се вписва в концепцията на великите сили, бидейки в синхрон с интересите и намеренията им, а именно да не се позволи установяването на Балканите на голяма и силна държава. Но българският национален въпрос остава нерешен, тъй като териториите български са разпокъсани и разделени. Земите на юг от Стара планина са обособени като автономна провинция Източна Румелия под властта на султана, а земите в Македония и Одринско остават част от Османската империя.
Това e статукво, с което българите няма как да се примирят и през следващите десетилетия основна цел става обединението на всички тях в една държава. Стъпките за обединение на Княжество България и Източна Румелия се превръщат в първо действие към сбъдването на големия национален идеал, а неговото провъзгласяване през 1885 г. си отвоюва място сред най-значимите дела – някога замисляни, организирани и довеждани до успешен край от българи.
Разгърналото се съединистко движение в страната се явява естествено продължение на националноосвободителните и обединителни процеси. То се развива паралелно с укрепването и утвъждаването на новото българско княжество и работи за съхранение на българския характер в териториите, останали извън него. Княжество България е съединяващото звено, естественият обединителен център, около който кръжат центробежните сили, увличащи всички сънародници, останали извън неговите предели.
И тук е ред да засвидетелстваме почит на Захари Стоянов, който приема Съединението на България като своя лична кауза и неотложна мисия (все пак да отдадем дължимото и на факта, че е родом от Котелско, което, по силата на Берлинския договор, е останало в рамките на Източна Румелия).
И така: Джендо (както е рожденото му име) оглавява Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК), явяващ се следовник на националноосвободителното движение в България. Този неуспял революционер от времената на Априлското въстание, който с такава безпощадна откровеност разказва за провала му в своите паметни „Записки по българските въстания“, без да спестява истината за слабостите по организацията, в т.ч. своите собствени слабости, сега получава право на втори опит. От позиция на своята, добита по трудния начин опитност и без право на грешки и отлагане, той, заедно със съратниците си от тайния комитет – капитан К. Паница, И. Стоянович, Ив. Андонов и Д. Ризов, този път довежда започнатото до успешен завършек.
БТЦРК координира и оглавява народни бунтове в Панагюрище, Чирпан, Пазарджик, Голямо Конаре и други южнобългарски селища. Важна роля за успеха на предприетите действия изиграва майор Данаил Николаев, който по онова време е начело на пловдивския гарнизон в автономната област Румелия и се очаква да защити статуквото, като потуши въстаническите настроения. Вместо това, във взаимодействие с въстаническите отряди, той подпомага завземането на важните пловдивски сгради като конака, пощата и др., и съдейства за отстраняването на османския губернатор Гаврил Кръстевич. Съпротива впрочем отсъства, съединението е единодушно посрещнато с радост, самият Гаврил Кръстевич се произнася: „Аз съм българин, и аз съм за Съединението!“.
Тези паметни действия, които се случват на 6 септември 1885 г., са последвани от обявена прокламация на БТЦРК за установяване на временно правителство на Източна Румелия. В неговия състав е включен и майор Данаил Николаев, като главнокомандващ на Източнорумелийската милиция. Новата администрация е утвърдена от българския княз Александър Батенберг, който в синхрон с министър-председателя Петко Каравелов, обявява подкрепата си за Съединението на България и Източна Румелия. Князът, освен това – издава указ за обща мобилизация в Княжеството и армията влиза в готовност за отговор на османския отпор срещу отцепването на румелийските територии от разпадащата се по онова време империя.
За последвалите събития може да се напише цяла отделна студия. В нея ще има истории за коварство и злост, за завист и подлост, за подмолни игри и претегляне на интереси от страна на великите сили, но едно може да се каже със сигурност: всичко, което българите са успели да реализират в този отрязък от време, го дължат единствено и само на себе си, на своята сила, на своето безстрашие, на своя устрем, на своето обединение, на загърбените страх, егоизъм и лични подбуди, в името на един по-висш идеал – постигането на национално обединение. Удивителен е синхронът, с който се извършва това дело: всички действат като един – революционният комитет, шефът на румелийската милиция, армията, князът, министър-председателят, та дори сваленият османски губернатор Кръстевич, и народът разбира се (!), мобилизиран да се бие срещу османската заплаха; впоследствие военните части се придвижват експресно от турската до сръбската граница, където се оказва, дебнещ подло и коварно, истинският душманин!
И после – битките при Гургулят, Сливница, Драгоман, Пирот и малко преди атаката на Ниш – намесата на великите сили, за да спрат разгневената българска войска, преследваща страхливо разбягалата се сръбска армия! Едно недостойно войнство, тръгнало с голямата кошница да превзема Западна България, възползвайки се от фокуса на нашата войска на юг, но пребито позорно до смърт, като победният марш на българите можеше да стигне и до Белград, ако ги нямаше Австро-Унгария, Русия и прочее „мирни деятели“.. – за тях: и това стига в този материал..
Накрая всички така наречени велики сили се оказват принудени, макар и неохотно, да признаят официално Съединението на България, за да уталожат разразилия се справедлив български гняв и да възпрат нашата млада, едва създадена следосвобожденска армия (преди това обезглавена чрез нарочно изтегляне на всички руски офицери, уж преотстъпени на България, за да помогнат при сформирането на армейската институция на младото княжество). .. Сякаш едно такова коварство би могло да спре българина да се бие за своето!
..
С опита си да присъединят български територии, коварно възползвайки се от момента на историческа уязвимост при съседите, сърбите правят ярка демонстрация на своя национален характер, но също и на воинските си качества, особено колко чинят щом се изправят в бой срещу българи (!).
Но най-вече: с необмисленото, непредизвикано с нищо нахлуване в съседната българска земя и последвалите срамен разгром, позорно бягство и падение, те принуждават Големите да се намесят и на практика катализират процеса по признаване на Съединението на България (!).
Така че, макар и с винаги тъжната цена на военните жертви, България се оказва, в края на краищата, с изписани вежди наместо с избодени очи от сръбския душманин.
..
Да живее Съединението на България! Един акт, извършен срещу волята на всички велики сили, но който е сложил България на картата! Една дата, заслужаваща по недвусмислен начин да бъде нашият истински национален празник и се надявам в един прекрасен ден да бъдем достатъчно суверенни и силни за такова решение.
