Rita Levi-Montalcini (1909–2012)
Има хора, за които възрастта не е крайна спирка, а само допълнителен фон, върху който личността им изпъква още по-ярко. Рита Леви-Монталчини е точно такъв човек — жена, която не само доживява до 103 години, а остава работеща, будна, любопитна и обществено активна до края.
Родена е на 22 април 1909 г. в Торино, Италия, в еврейско семейство. Баща ѝ, електроинженер и матаматик, не насърчавал висшето образование за жените, но тя успява да го убеди да ѝ позволи да следва медицина. Завършва медицина и хирургия в Университета в Торино през 1936 г. с най-високо отличие.
Животът обаче не ѝ спестява изпитанията. През 1938 г. расовите закони на режима на Мусолини забраняват на евреите да упражняват академична дейност и да градят професионална кариера. Рита е отстранена от официалните научни среди — но не и от науката. Вместо да се откаже, тя си оборудва домашна лаборатория в спалнята и се заема с изследвания върху развитието на нервните клетки в пилешки ембриони.
През 1946 г. Леви-Монталчини е поканена да работи във Вашингтонския университет в Сейнт Луис, САЩ, и остава там 30 дълги години – отдадени на научни изследвания в областта на физиологията и медицината.
Човешките същества се развиват от една клетка, която се дели, за да образува нови клетки. Тези нови клетки след това също се делят и размножават. Малко по малко се образуват различни видове клетки с различни функции. Рита Леви-Монталчини допринася за познанията ни относно това как работи този процес. През 1952 г. тя успява да изолира вещество, получено от тумори при мишки, което причинява енергичен растеж на нервната система при пилешки ембриони.
По-късно тези изследвания ще я отведат до едно от големите открития в биологията: нервния растежен фактор. Откриването на това, което днес е известно като NGF (Nerve Growth Factor), осигурява по-задълбочено разбиране на медицински проблеми като деформации, старческа деменция, забавено заздравяване на рани и туморни заболявания.
За този научен пробив тя и Стенли Коен получават през 1986 г. Нобеловата награда за медицина, както и наградата „Алберт Ласкер“ за основни медицински изследвания (Albert Lasker Award for Basic Medical Research).
..
Рита Леви-Монталчини не създава семейство и няма деца вследствие на съзнателно избран житейски път. Според нейни интервюта и биографични материали причините са няколко:
Първо — още като млада тя много силно усетила ограниченията, които обществото налага над жените през епохата. Станала свидетел как собствената ѝ майка — талантлива художничка — на практика пренебрегнала творческите си амбиции в името на семейството, чиито интереси винаги поставяла на първо място. Това силно ѝ повлияло. В интервю в по-късна възраст заявява, че не е искала да поставя съзнателно себе си “на второ място”, както е било нормално възприето за една семейна жена в онези времена (а дали само в онези??)..
Второ — тя самата признава, че не се е чувствала създадена за традиционната роля на съпруга и майка. В едно интервю споделя, че никога не е изпитвала колебание или съжаление за своя житейски избор и добавя: “Животът ми беше обогатен от прекрасни човешки отношения, работа и интереси. Никога не съм се чувствала самотна.”
Нейно убеждение, споделено в интревюта, е че ако се беше омъжила в младостта си, навярно нямаше да достигне постиженията си в науката. Без да критикува семейния модел, тя има много реалистичен и честен поглед към епохата, в която живее. Това са времена, в които двата пътя – на научната кариера и на традиционния семеен модел – не вървят ръка за ръка при жените.
Интересното е, че макар да няма собствено семейство в традиционния смисъл, тя остава много близка със своята сестра близначка Паола Леви-Монталчини, както и с млади учени, които подкрепя през целия си живот.
Нейният избор на отдаденост е към знанието, към свободата и към смисления, целенасочен труд в науката.
Най-силното в историята на Рита Леви-Монталчини е, че тя никога не се превръща в паметник на собственото си минало. Не казва: „Достатъчно, аз бях дотук!“, оттегляйки се в спомените за своя живот.
През 2001 г., вече на 92 години, е назначена за пожизнен сенатор в Италия — едно от високите признания в страната. И не приема тази роля символично. На 97 години все така участва активно в парламентарни спорове за бюджета, като защитава финансирането на науката.
През 2002 г., на 93 години, тя основава Европейския институт за мозъчни изследвания — European Brain Research Institute.
В интервю за NobelPrize.org през 2008 г., когато е на 99 години, говори не само за миналото си, а и за ежедневната си работа в института, за настоящите си изследвания и формулира своите, базирани на опита, съвети към младите учени.
Това е най-важният урок от живота на Рита Леви-Монталчини: човек не остарява в резултат на натрупаните години. Остарява само ако любопитството и интересът му към света пресъхнат.
Една много характерна за нея реплика (изричана по време на интервюта): когато я питали как успява да се занимава с научна дейност на нейната възраст, тя отговаряла, че мозъкът ѝ на 100 работи по-добре, отколкото на 20, защото макар и с годините да губиш някои неврони, то имаш много по-голям брой – създадени и функциониращи – връзки между мозъчните клетки.
..
Рита Леви-Монталчини умира на 30 декември 2012 г. в Рим, на 103 години. Към момента на смъртта си, е най-дълголетният Нобелов лауреат.
Нейната история не е приказка за „вечната младост“. Тя е нещо по-смислено и силно: доказателство, че живота, отдаден на работа, любознателност и стремеж към откривателство, надделява над тежестта от натрупаните години.
