ДЗЕН по гръцки
Пристигнахме на острова вчера и отседнахме в Лименария.
Избрали сме си малък семеен хотел, встрани от навалицата, в горния край на града. Тук започва гориста местност, в която са разположени последните къщи и имоти на Лименария. Сред близостта на пиниите, до посипания с иглички път и секващите дъха гледки към града с красив червен залез над планината, сме открили нашия временен прислон за тази ваканция.
Но не само залезите от възвишенията към града, залива или към планината насреща, предвещават да са вълшебни.
По всичко личи, че и сутрешното бягане, с оглед на местоположението, ще е забележително! Признавам си – ако не днес и утре (все пак – уикенд е, а и още се адаптираме), то от понеделник – непременно!
На пешеходно разстояние от нас се намира големия молитвен комплекс на Лименария – параклиса Свети Григорий и Светата Църква Преображение Господне. В непосредствена близост е и открояващата се забележителност – Палатаки.
Това е най-емблематичната, доминираща града сграда, която се извисява над пристанището. Заобиколена от пинии, призрачна и носталгична, тя разказва истории от миналия век.
Там, под сянката на пиниите, жадните за гледки посетители могат да си изберат пейка, от която да се насладят на панорамата към града – особено зрелищна вечер! Но също така зрелищна е и самата сграда Палатаки. Тя прилича на стар замък. Построена е и съответно използвана като административен офис на немската компания Speidel, която експлоатира желязната руда в района в началото на миналия век. Компанията стартира през 1903 г., а мината, преминала и през други концесии след войните, преустановява окончателно дейността си в 1963 г.
Докато проучвах историята на Палатаки, случайно се натъкнах на нещо, което малцина знаят, а именно: че сградата е използвана като казарма от българското армейско присъствие на Тасос през Втората Световна война, в интервала 1941-1944, когато, като съюзници на Германия, българските власти са оторизирани да установят административно-военно присъствие на острова.
Някогашната сграда на Speidel е била практически почти унищожена от французите през Първата Световна война, така че е изцяло препостроена от българската армия според оригиналната си архитектура, дело на прочутия в началото на миналия век италиански архитект Пиетро Аригони..
След изтеглянето на войските ни от Тасос през 1944 г., Палатаки продължава да се експлоатира от минни концесии до окончателното отмиране на дейността в 1963 г.
В момента сградата е призрак, но със доста опазена, засега, външна визия. Тя е символ на културното и историческо наследство на града и на острова, независимо от очевидната неохота на местните власти да се погрижат за нея. Много искам да се надявам, че някой ден ще се превърне в музей на рудодобива или в .. каквото и да е друго, защото не й прилича да пустее и да потъва в забрава..
Малко след като се направи пълен кръг на разходката около Палатаки (който включва множество алеи и пейки в гората от пинии, десетки мраморни статуи и реликви, както и музей на фолклора, помещаващ се в стари складови помещения на мината), пред погледа се открива пътека, водеща към красивия плаж Металия. От голяма, равна тераса, която е представлявала част от инфраструктурата на старата мина, се ширва красива гледка към морето, а заобикалящата среда прави мястото едно от най-загадъчно изглеждащите на остров Тасос!
Наоколо са разпръснати, потънали в забвение, останките от старата мина, включващи мащабни, порутени или ръждясали, сгради и съоръжения, които са я обслужвали. И въобще целия район между Палатаки и плажа Металия напомня за стар, изоставен призрачен град. Застинал в очертанията на отминали епохи, разпилян и патиниран от времето, естествено слял се с пейзажа.
Руините изглеждат като декори на фентъзи филм, а общото усещане за отвъдреално се допълва от причудливите, мистични силуети на пиниите.
Името „Металия“ се приписва на споменатата компания за добив на руда, която е оперирала в района в продължение на повече от половин век и е изградила по онова време всичко необходимо в околността, за да може бизнесът й да се развива.
За съжаление, когато си тръгваш отнякъде, не отнасяш нищо със себе си.. Така този открит музей на разрухата на един някога доходоносен бизнес, сега е просто част от пейзажа на остров Тасос и местните хора, поради една или друга причина, не са премахнали или променили предназначението на почти нищо от съществуващото (като изключим музея на фолклора, помещаващ се понастоящем в стари складове на мината)..
Разположен в подножието на Палатаки, заливът се намира в непосредствена близост до вдаден в морето нос-стена, с останки от товарителни приспособления за рудата към корабите, които са я транспортирали до континента.
Плажът Металия се намира от източната страна на този малък нос. Това е организиран плаж, който е лесно достъпен с кола по отбивка от главния път за Потос. Тя води към морето по частично бетониран черен път с широк паркинг в края, като всичко описано се намира в гориста местност, изобилстваща от вездесъщите пинии. Стига се за около десетина минути, считано от църковния комлекс на високото.
Както споменах по-горе, плажът е достъпен и пеша – по пътеката от Палатаки, която се спуска през терасите и покрай съоръженията на някогашната рудна мина. Един великолепен пешеходен маршрут за ценителите на гледки.
Районът около Metalia е за щастие защитен, което не позволява строителство в непосредствена близост. На брега има скромен плажен бар, където може да се поръча напитка или сандвич. Що се отнася до самия плаж, той си има интересни и необичайни особености.
Гледан от високото, брегът изглежда пясъчен, но всъщност е покрит с едър, заоблен от морето мраморен чакъл, а самият залив се характеризира с плоско разположени каменни (или може би бетонни, омесени с дребен чакъл) плочи. В съприкосновение с морската вода, те образуват хлъзгав филм по дъното и за удобство на плажуващите – влизането във водата е улеснено с нахвръляни чували, пълни с чакъл. По тях се стъпва, докато водата стигне около половин човешки бой..
Плажът не е подходящ за деца, които да влизат сами във водата. Влизането е предизвикателство и за възрастните, поради хлъзгавите плочи, но пък водата е кристално чиста, а повърхността – плоска като тепсия. Нито вълничка не нарушава идилията. Това, което впечатлява, е невероятното спокойствие, въпреки (или може би поради) приятната, ненатрапчива музика, която се носи от бара. На брега има, разбира се, множество подредени шезлонги, като таксата за двойка от тях е осем евро.
От дясната страна на залива, отделен от скални образувания, има друг плаж – много по-малък, но също с кристално чиста вода и каменни плочи по дъното. Идеален за хора, настроени към по-уединено общуване с морето..
Плажът Metalia има дълга история. Известен е със своите пещери, издълбани в скалата, която очертава залива.
И макар навсякъде да се забелязват руините и останките от някогашния рудодобив, оставил множество рушащи се сгради, постройки и съоръжения след себе си – те са придобили вид на артефакти. И някак всичко това – с приказния си и чудат вид – като в омагьосана приказка, се е вписало по естествен начин в пейзажа.
Митологията пък разказва, че Зевс, преобразявайки се в бик и пренасяйки я на гръб, довел принцеса Европа тук, за да изживее любовта си с нея – в така търсеното уединение..
От източната страна над Металия, в посока към Потос (там, където започва отбивката от основния път) намерих своето откритие за деня. На широка равна площадка над стръмните скали, има изградено мраморно светилище с великолепна гледка не само към плажа, но и към целия залив на Лименария, както и с чудесна, утоляваща сетивата енергия. Мястото е предназначено за релакс и медитация.
Светилището включва реплики на всички дванайсет зодиакални знаци, подредени в кръг, така че човек може да застане пред своя знак, да се помоли за себе си и за другите и да почерпи позитивна енергия с пълни шепи. Тук тя изглежда като да е в изобилие! .. В средата на кръга има малка мраморна плоча под формата на маса, върху която са разположени множество свещи..
На указателната табела за светилището, наред с другата информация относно смисъла и енергията на мястото, е записано и следното: „Това място е замислено и реализирано от архитекта Йоханес Матиасен заедно с 35 ученици и трима преподаватели учители от Waldorf school в Щутгарт, Германия, и с помощта на много местни хора и артисти, както и на скулптора Коста Ловулу, през май 2005 г.“
И тъй като на мен понятието „Валдорфско образование“ не ми говореше нищо, то проверих в уикипедия и тук резюмирам наученото: Още известно като образование на Щайнер, Валдорфското образование се основава на образователната философия на Рудолф Щайнер, основателят на антропософията. Неговият образователен стил е холистичен, предназначен да развива интелектуалните, артистични и практически умения на учениците, с акцент върху въображението и креативността. Първото валдорфско училище отваря врати през 1919 г. именно в Щутгарт, Германия.
Всичко казано и написано обаче бледнее пред преживяното на място. Аз се озовах до светилището точно по обедно време (мразя да лежа на плажа и ако не съм в морето, обикновено обикалям наоколо в опит да преборя отегчението и да науча нещо интересно).
Въпреки жегата, изпитах прилив на енергия и вдъхновение! Може би заради гледката, откриваща се към морето, може би заради свещената белота на мраморния кръг от символи, или заради самата кръгла форма.. Това беше моя Дзен момент за деня. Потопих се в него и за известно време просто потънах. А после слязох на брега и морето ме посрещна с хладната си прегръдка.
..
В късния следобед се развличахме с разходка през гората – по разкопано и ерозирало горско друмище до билото над града, където се озовахме на висок панорамен черен път и открихме още чудати руини от рудодобивната епоха в района.
Някои от тях изглеждаха зашеметяващо; имаше останки, наподобяващи гигантска крепостна стена с разрушени прозорци, през чиито пролуки погледът се засища от синия морски лазур, а в далечината мистично изплува върха на Атон..
За щастие подухваше приятен ветрец и разходката беше истинска наслада, като единственото дразнещо нещо бяха камарите струпани боклуци на някои места около пътя – строителни, битови.. напомнящи, че и гърците имат още много какво да променят в отношението си към заобикалящата среда..
После слязохме надолу, в посока към морето, минахме покрай градския стадион, навлязохме отново в парковия комплекс на Палатаки, насладихме се на панорамната гледка и заслизахме още надолу, към широкия залив на града и към пристанището (за него и изобщо за крайбрежната зона на Лименария не може да се разкаже с две думи, нито с няколко кадъра, така че се надявам да имаме време да се разходим тук за по-дълго през този сезон и да попием от мириса на море, който днес сякаш за първи път долових с ноздрите си откак сме на острова, и как не… с тези морски обитатели, увиснали да се сушат на слънце, дори и напълно погребаното ми от ковида обоняние е на път да се съживи)..
Връщам се отново към нашата разходка. Градът зад пристана ни зовеше, и ние откликнахме, но аз лично не видях там нищо повече от съботна гмеж сред обичайния жабешки хор на местните търговци.
Морето, гората и скалните пещери продължаваха да властват във въображението ми.
В някой от следващите дни може би ще имам нагласата да споделя повече градски впечатления от Лименария.
..
Продължение, ден 3 – открийте тук!
