Щом чуем някой наоколо да казва: „Не понасям да ме контролират!“, е добре да имаме едно наум. Нерядко предстои да бъдем въвлечени против волята си в напрегнати битки с човек, изпитващ проблем с контрола. Убеден е, че другите се стремят да го подчинят, а всъщност … той е контролиращият! До степен, че не може да си отпусне душата и за миг, да махне с ръка и да каже: „Майната му! Точно за това в този момент изобщо не ми пука! Дай тук по една бира и нека го направим по твоя начин, за мен е без значение“…
За този човек няма такова нещо като „без значение“, а още по-малко „по твоя начин“. Всичко е от значение и всичко трябва да се случва по неговия начин. Всяка ситуация трябва да се отработва по негов сценарий. И не, не защото наистина му е жизнено важно, а само защото чувството за контрол не му позволява фриволността да допусне нещо да се случи по „чуждия“ начин. Ако той го разреши, това за него би било погром, поражение,… усещане за изплъзване на ситуацията!
Този човек е роб на своята привичка да превръща живота в безкрайна схватка. Той смята, че брани контрола върху Своя живот, но всъщност се опитва да налага такъв върху всички и всичко наоколо. А ако трябва да бъдем още по-точни – той никакъв контрол не упражнява, защото контролът по принцип е фикция (само Вселената разполага); той само налага своите правила на всеки, с когото взаимодейства. Без значение дали има най-добрите познания и най-подходящия план за действие във всяка конкретна ситуация.
Той никак не е в състояние да допусне, че друг може да има по-добри идеи от неговите – не по принцип, а в дадения случай. Поради това винаги държи нещата да се случват „по правилния начин“, което означава по неговия…
Ако някой му възрази, ще чуе коронната реплика: „Не понасям да ме контролират“. Което всъщност следва да се превежда като: „Не понасям да ми опонират“.
Да, този човек има проблем с контрола. Истински тормоз е да ти е началник, колега, приятел, роднина, … да не говорим за партньор. Той непрекъснато навива часовници, проверява си календара, чете някакви свои бележки, планове за деня или месеца…, обяснява кое как се прави и най-вече, че не се прави така, както ти го правиш. Вярва, че е прав за всичко. Досаден е. Дава напътствия. Но я се опитай ти да му дадеш своите, и жупела на ада ще се изсипе върху главата ти. Веднага ще бъдеш сложен на място!
Преди изпитвах откровено лоши чувства към такъв тип хора.
Сега пак ги избягвам, разбира се. Но се научих да се поставям на мястото им и .. изпитвам съжаление към тях, искрено. Не, не се опитвам да им помагам – това би било прекалено и освен това – напълно безсмислено: няма как да убедиш такива хора в каквото и да било! Особено ако си от породата на неубедителните. А такива сме всички, които не държим да убеждаваме другите в правотата си.. И се чувстваме свободни да я изповядваме, без да я налагаме никому.
Що се отнася до контрола – той е само една глупава приумица, която, в качеството си на метод на взаимодействие, не струва и пукната пара. Нито да го налагаш, нито да ти го налагат. Така наречените вертикални отношения, извън йерархията на служебната стълбица (не че и там не са непоносимо досадни, и че няма по-интелигенти подходи към лидерството, но да кажем, че някакси се преглъщат), са концепция на подчинение.
А има и друга концепция – тази на партньорството. Тя стъпва върху насладата от различията, добронамерената шега с чудатостите на човека отсреща, размяната на фрагменти от различните ви Вселени; споделянето на своя ракурс и любопитството към чуждия… Този тип връзки носят стойност и на двете страни. Без обтегнатост, с намигване и усмивка, предварително опрощаващи всяка дребна грешка, неточност, кривване встрани. .. Ако стигнем по-надалеч – нима не са резултат именно на такива ‘криввания’, всички големи открития и гениални творения на хората?
Нима откривателите не са именно индивиди, изкопчили се от лапите на КОНТРОЛА, на „comme il faut“ линията? Нима, освен това, сред тях ще открием такива от породата на контролиращите? Няма как. Заетият да контролира, освен че нищо не постига в това си занимание, защото само си въобразява, че може да предвиди всички параметри на тази функция в контекста на ситуацията, а всъщност не може; също така – няма време за нищо друго (да кажем: стойностно) в живота си.
Контролът си е работа на пълно работно време. 24 часа. И не позволява функциониране в multitasking режим. Когато контролираме (мислейки си, че избягваме друг да контролира нас, защото в представите ни фигурират само тези две роли – „контролирам“ и „контролират ме“), няма място за друго! Няма как да го съчетаем с творчество, с конструктивност, с грижа и внимание към околните, с радост от живота.
Защото контролът е обсебващ. Болезнен. Подчинява ресурсите на своя приносител. Стремежът „аз да съм отгоре“ се превръща във фикс-идея, а това непрестанно боричкане със света наоколо изтощава. Изтощава и света, изтощава и приносителя.
Решението е просто. Когато приносителят проумее, че позициите не се изчерпват с „отгоре“ и „отдолу“, а съществува и безкрайно комфортната позицията „редом“ – тогава всичко се изпълва с друг смисъл. И контролът спира да [го] контролира.
Мииииирно!!! Свободно 😉
