Хроники от една ваканция – ден 7
С всеки ден времето се оправя. Иначе казано – личи си, че ваканцията, респективно нашият престой на острова, са към края си.
Тази сутрин е тихо, топло и слънчево. Плажно. Чак непривично 🙂 ..
Като за последен ден от ваканцията, избираме Скала Сотирос – плаж от възможно най-опитомените, с фин, ситен пясък, дъсчени пътеки между шезлонгите, плажен бар непосредствено зад тях .. и пълно догоре със семейства с малки деца. Набелязали сме за обяд таверната на същинското село Сотирас – на високия рид зад маслиновите горички (която онзи ден не работеше because of weather conditions, съгласно надписа на таблото) и затова избираме да плажуваме в непосредствена близост.
Плажът, въпреки че е окупиран до последния шезлонг, е симпатичен. Небето е облачно и дори се опитва да прокапва при пристигането ни. Но морето е спокойно. Водата не е особено топла, но е приятна за плуване, а музиката – сравнително ненатрапчива и най-вече – негръцка, което само по себе си, вече е необичайно за Гърция.
Тук преобладават млади хора, вероятно това са техните вкусове и предпочитания и … e толкова естествено! Във въздуха се носи лекота.
Текила Сънрайз е моят плажен коктейл, който ми плаща шезлонга. Винаги съм харесвала този подход при гърците – шезлонгите са просто инвентар към плажното заведение, а ценоразписът виси на пилона на сламения чадър.
Девойка минава да събира поръчките и е толкова вкисната и нелюбезна! Туризмът.. той е виновен за това. Изпортва места и хора. Съсипва добрите обноски..
Но коктейлът е точно каквото ми трябва. Повдига духа и докарва еуфорично настроение. А това помага доста на подобно място. По диагонал от нас се разполагат семейство сънародници, с малко дете (на около 3 години). Тези хора не спират да го тормозят това дете, като го вкарват периодически във водата, а то пищи, та се къса. Явно не му харесва, или му е студено, или бог знае какво, но сънародниците държат да налагат своя родителски подход и се смеят с ехидно, покровителствено снизхождение, докато то издава пронизителни звуци. Явно така заявяват своето присъствие на плажа – чрез писъците на своя наследник. Ако не му се чува плача през половин час, значи все едно не са били тук..
Точно срещу мен се е разположила, обкрачила шезлонга като крехко дървено конче, масивна гъркиня. Изключително корпулентна жена, с подчертани, сферични форми във всяко едно отношение. Не мога да преценя възрастта й, защото хората с такава физика нямат бръчки.
Може да е на 40, или на 50 или на повече.. Нямам идея. Но банският й костюм е от две части, и всички форми жизнерадостно и щедро преливат навън от неговата оскъдна рамка. Усмивката е трайно настанена на широкото й лице, не спира да бъбри с друга жена, също със солидни размери, но доста по-поприкрита откъм плажно облекло.. Не спирам да се удивлявам на самочувствието на тази жена, на достойнството, с което размахва прелестите си и направо ги завира под носа на околните; на категоричността, с която се заявява. Кирил казва, че това било проява на прословутото ‘филотимо’, с което гърците се славят, но аз мисля, че такива хора има сред всички нации. Те са в хармония със себе си, харесват се и се обичат. Нямат специална нужда от Текила Сънрайз, за да живеят в еуфория и възхита от живота си и да го заявяват на глас..
До какви висоти на прозрението ме води текилата в 11 часа на плажа! Накрая ще се окаже, че правя капитална грешка, като се опитвам да пия вино в Гърция. Вместо текила, ром.. и други, далеч по-освобождаващи (и не толкова възкисели) напитки..
Настава обедно време и това е моментът за евакуация. Вече суха и преоблечена, чакам Кирил на негов ред, пред кабинката за преобличане. Покрай мен минава дете на около 7-8 години. Момиченце. Носи найлонов плик с останки от изяден обяд, изпратили са я до кошчето за боклук, където да ги изхвърли. В този миг внезапен порив на вятъра духва пликчето и от него се разпиляват множество салфетки. Детето бързо събира най-близките, но три-четири непослушно литват надалеч. Мисля си, че ще продължи пътя си към кошчето. Но не. Тя тича упорито след всяка от разбягалите се салфетки, и я прибира в плика. После занася всичко в кошчето.
Има надежда за тоя свят и надеждата е в децата. Те са по-добри от нас.
След двайсетина минути сме на високото – в село Сотирас. Какви наивници се оказваме само! Таверната не само че не работи, но този път няма и надпис на таблото. Всъщност цялото табло го няма. Прибрано е. Също и масичките са с разглобени и прибрани табли, а столовете – подредени по ръба на терасата.
Тук, в Сотирас, сезонът безславно е приключил. В рамките на броени дни лятото си е отишло. Оставило е след себе си счупени от вятъра сухи клони и предчувствие за зима..
Слизаме отново долу, на морския бряг и след множество итерации, накрая попадаме на правилното място (всъщност не знам дали е правилното, но друго по-правилно няма) – селската кръчма. Съдейки по снимките и декора на вътрешното помещение, тя работи 365 дни. Менюто не е кой знае какво, но момичето, което върти мястото, поне е достатъчно делова и лаконична, при това на добър английски (всички хора от тази генерация се раждат с вграден английски, като клавиатурите на компютрите)! Казва ни какво има, отговаря ни кратко на поставените въпроси и след 15 минути вече хапваме калмари и пържени картофи. Проста и питателна храна, за съжаление – зле придружена от поредното възкисело вино, което аз упорито продължавам да си поръчвам, но този път дори не изпивам..
Така безславно завършва нашият последен обяд на острова. Но пък имаме целия следобед пред нас, след бързия утринен плаж и още по-бързия обяд с пържени гръцки ‘деликатеси’.
Поемаме към Скала Калирахи, където сме набелязали магазин до пътя за традиционни продукти като зехтин, маслини и мед (с това основно се слави острова). Оказва се, последната реколта зехтин е привършила откъм големи, петлитрови тенекии, а това е, което ние търсим.
В преследване на зехтина, решаваме да потърсим по-навътре в острова. Тук маслините са толкова неизброими, че просто не можем да повярваме в дефицита на продукт, извлечен от тях. От Скала Марион завиваме към Каливия, с идеята да потърсим магазин там или да се качим още по-нависоко – към селището Мариес (чието пристанище е Скала Марион).. Без да разберем как и незнайно защо, в някакъв момент се озоваваме на път за Кастро. И този път изобщо го няма в Гугъл. Съвсем прилично асфалтово шосе, строено явно не много отдавна..
А Кастро е в самото сърце на острова – заобиколен от планината. Разбира се, че за зехтин и дума не може да става (не че цялата планинска, хълмиста вътрешност на острова не е покрита с маслинови насаждения, някои от които – изгорели при пожарите преди няколко години, но все пак – съвсем незначителна част от общото).. Искам да кажа, че няма търговска логика зехтинът да се продава на върха на планината, вместо долу, в ниското, където всички минават, така че скоро забравяме за какво бяхме тръгнали и просто се наслаждаваме на късмета си да видим, абсолютно непланирано, още едно емблематично за острова място и подстъпите към него. Наближавайки селото, все по-често срещаме козички край пътя, а по-късно, в самото село откриваме и няколко заблудени овце, които успяват да захапват от сухата, спечена на камък земя някаква невидима за нас паша.
Нещо интересно привлича интереса ми на любител-ботаник. Непосредствено до паркинга на входа на селото, има горичка от криви дънери – също толкова изчанчени като маслините и пиниите, но много по-тънки и доста ниски.
Заглеждам се с интерес в дърветата, опитвайки се да отгатна какви може да са – с тези малки, изглеждащи бодливи (като на османтус) листа, но тъмнозелени на цвят.. и откривам сред тях съвсем очебийни дъбови жълъди! Да, това е вид дъб, няма съмнение, ама че работа! Принципно знам, че родът Quesrcus включва няколкостотин вида различни дъбове.
Но никога не съм си представяла да видя точно такъв – нисък, с миниатюрни листа.., само по жълъдите можеш да познаеш, че е дъб. Бърза справка в Интернет ми казва, че това е вечнозеленият Кермески дъб с латинско име Quercus coccifera, разпространен из цялото Средиземноморие, от Мароко до Португалия. Очарована съм от горичката, която е образувал с чудатите си, криви дънери и храстовидна покривка в основата.. Не се учудвам, че листата му са бодливи, как иначе би просъществувал в компанията на планински кози, оцеляващи при напълно оскъдна паша?
..
И така: Кастро! Това е старинно село с ниски каменни къщи, очевидно доскоро почти напълно изоставено. Населено място с 21 жители според преброяването от 2001. Църквата „Свети Атанасий“ е от 1804 година.
Разположено е в самото сърце на острова, в югозападното подножие на планината Ипсарио. Смята се, че е най-старото село тук, както и най-високо разположеното. Надморската му височина е 450-500 м. Името на селото прозлиза от съществувалия на това място старинен генуезки замък – по време на Средните векове.
Но да се върнем в 21-ви век. В момента тук цари строително оживление. Много от старите каменни къщи вече са реставрирани, други места са разчистени и в процес на строеж и/или реновиране. Всичко е камък, включително покривите се застилат с каменни плочи и всичко това красиво се вписва на фона на планинината.
Мястото притежава излъчване на архитектурен резерват, който се превръща в такъв, търпейки интензивно развитие, точно сега, в този момент. На няколко места майстори редят зидове, а в близост се въртят бетонобъркачки.
Селото има две действащи таверни. В едната от тях масите са събрани на обща трапеза и около нея се разполага развеселена и в приповдигнат дух немска компания, която пее песни и се забавлява недвусмислено; в другата също преобладават немскоговорящи туристи, с типичните раници, туристически обувки и спортен вид.
Изпиваме по кафе на терасата под двата млади ореха, окичени с кратунки и си пожелаваме следващия път да дойдем тук гладни, за да опитаме агнешкото и патладжановите деликатеси.. А също и да намерим мястото съразмерно развито и реставрирано, а не превърнато в туристически панаир (за което, както изглежда – има и мегдан, и мераци).
Слизаме в ниското и пак се озоваваме там, откъдето отбихме за Кастро – в селцето Каливия, съседно до Лименария. Спираме на първия супермаркет и две последни петлитрови латини със зехтин просто нас чакат.. Е, оказва се – не тасоски, а критски (само като помисля колко път са изръшкали дотук!), но кой ти гледа! Маслините, навсякъде където виреят, а това не е кой знае колко обширна територия на фона на планетата, са достатъчно добри за зехтин! Ще отнесем трофея си у дома и цяла година ще напомня на нас и децата, с вкуса и цвета си, за слънце и морски ухания!
Продължение, ден 8 – открийте тук!
