детски приказки
На брега на дълбоко езеро, в дома на двамата си родители – мелничари, живеела красива девойка. Мелничното колело се задвижвало под напора на водната стихия от стръмното речно корито, което събирало бистрите потоци от върха, малко преди да се влеят в езерото. И както били необичайно красиви буйната планинска река, високата планина и дълбокото езеро-огледало в подножието й, така удивително прелестна била и девойката, с нейната искряща белота, черешови очи, изящни устни, буйна коса и стройна осанка. Дали защото се оглеждала в същото огледало като планината и се научила отрано да поема от нейната необикновена хубост или защото замесвала и изпичала хляба у дома от най-доброто жито, с което селяните от областта се отблагодарявали за смляното брашно, но като нея нямало друга хубавица надлъж и нашир. Всички я харесвали и обичали. Приятно им било да чуват мелодичния й глас, звънката й песен, забавните й истории. Тя намирала време да чуе всеки, да каже най-милите думи, да изслуша и посъветва угрижените. Да се засмее на радостта на сполучилите..
И така: в най-плодородната година, с невиждано богата реколта, селяните стягали чувалите с жито, запрягали каруците и поемали към мелницата, за да превърнат едрото зърно в брашно. Очертавали се заети, изпълнени с труд и радост дни за мелничарското семейство, както и за цялата общност. Колелото не спирало да се върти, а купът смляно брашно растял..
И тогава завалял дъждът. Час-два-три-пет, ден, два, три – безспир. Стръмната река се превърнала в яростна стихия, скоро тя преляла и съборила воденичното колело, а мелницата потопила във вода до кръста. Смляното брашно, заедно със струпаното в каруците зърно – били отнесени в езерото.
Всички заговорили за Водния дух. Отдавна не споменавали името му, за да не го събудят от сън, но ето че сега дошъл и неговият час! Започнали взаимно да се обвиняват, че са го оставили гладен твърде дълго, и сега той си взима своето. Битувала стара традиция всяка есен да се разсипват по десет чувала жито в езерото – за да се утоли глада на това страховито чудовище. Но от години вече никой не го правел. Общността не можела да се разбере помежду си кой с колко жито да участва и накрая просто .. забравили за ненаситния Воден дух.
А сега той се бил разбудил, прегладнял и озверял, и поглъщал зърно, каруци, коне и добитък. Хората панически търсели спасение, но скоро езерото щяло да засмуче и погълне и тях – освен ако не измислели нещо, за да го умилостивят.
Извикали най-стария дядо от околността – превит на две, не си помнел годините. Той си спомнил как неговият дядо му разказал за годината на развилнелия се Воден дух, когато езерото погълнало половината суша в областта. Умилостивили чудовището, като приготвили 3 коли със скъпи дарове, впрегнали ги с най-породистите коне в областта, и проводили най-красивата девойка да му ги поднесе. Езерото погълнало даровете с все предводителката, и повече никой не ги видял. Но дъждът спрял да вали.
Никой не можел да си представи това да се повтори отново сега. Хората се споглеждали, треперели от студения дъжд и заплашително надигащото се езеро, но гузно мълчали. Не смеели да изрекат на глас онова, което всички до един мислели.
Тогава красивата мелничарка се изправила пред съселяните си и заръчала за следващата сутрин да й приготвят три коли с най-скъпи дарове, запрегнати с най-породистите коне и да я заведат до същото място, където преди години проводили нейната предшественичка.
Старите мелничари заплакали с глас за едничката си, свидна рожба. Но тя била непреклонна. Взела решение да се пожертва в дар на чудовището, за да спаси другите.
На сутринта, умита и нагласена в най-скъпата си премяна, възседнала породист кон, врегнат в една от колите със скъпи дарове, тя бавно навлязла в дълбоките води на езерото.
Щом и последната кола с дарове потънала в дълбините, дъждът спрял да вали, като отсечен. Хората се завърнали към живота си, а мелничарите се прибрали у дома да оплакват горко своето непрежалимо чедо.
А долу, на дъното на езерото, в огромен въздушен мехур, един красив, омагьосан принц, посрещал своите дарове. Той бързо придърпал прелестната си гостенка, която била в несвяст от погълнатата вода, обърнал я по корем и я заудрял енергично по гърба. След като изплюла водата и се съвзела, тя изпаднала в удивление от видяното. Принцът живеел в красив замък, имал немногобройна, но все пак царствена свита, бил обграден от разкош, а на трапезата ги очаквали великолепни гозби, наготвени от водорасли и водни създания. Но липсвал хляб. Нямало откъде да се вземе.
И девойката проумяла. Веднага наредила да разтоварят чувалите с брашно в големите кухненски складове и да ги подсушат. Замесила хляб. Изпекла го в царското огнище и го поставила на масата, до другите гозби. Принцът лакомо се нахвърлил на хляба. Не бил ял подобно нещо от много години, вероятно от времето когато дядото на днешния дядо бил още малко момче.
А после двамата разговаряли дълго, девойката му разказала за живота си на сушата, за своите родители-мелничари, за красивите житни ниви в равното и за високата планина, огледана в дълбокото езеро. За своята тъга по дома и по близките хора, които жалят за нея.
Той пък й разказал своята история. Как преди много години царството му се намирало на същата тази суша, до езерото. Но водните твари – по-големи и малки, не си дояждали, а сушата не им давала от своите дарове. И тогова, с помощта на своя покровител – Водния дух, те пленили нейния владетел, принца, заедно с господарското му имение и свита, като го омагьосали да живее в безвремие, скрит в мехура с въздух на дъното на езерото – за да изпита на свой гръб какво е да си лишен от даровете на сушата.
В началото хората отвън помнели случката, и боязливо принасяли в дар част от реколтата си на езерото – за да умилостивят Водния дух, както си мислели. Но после забравили.. Преди години той, Водният дух, пак им напомнил за себе си и те проводили в неговите покои дарове, придружени от девойка. Красива девойка, без съмнение, но зла и капризна. Харесвало й да живее сред разкоша на замъка, но никого не изслушвала, никого не поглеждала, на никого не помагала и нищо не вършела. Затова Водният дух я върнал обратно на сушата, където я превърнал на храст Тамарикс – красиво, но безполезно растение. И до днес обитавала край езерото в този си прелестен, но не особено допринасящ вид.
..
Девойката заживяла в замъка на принца. Когато не приготвяла хляб, се разхождала из царските покои и разглеждала с тъга предметите, донесени от сушата. Копнеела за живота си извън мехура на дъното на езерото.
Един ден, непонасяйки да я гледа потънала в тъга, принцът се приближил и я целунал. Тя също отвърнала на целувката му. Тогава Водният дух, който само това и чакал, развалил магията и с едно движение преместил мехура с въздух на сушата – там, където си му било мястото..
Оттогава измина много време. Девойката се омъжи за принца. Сега царуват заедно. Принцът е признателен за всичко, което му се случи, но най-вече – за срещата си с Добротата и за разлъката с Безвремието; неговата невеста не може да се нарадва, че пак се оглеждат двете, заедно с Планината – в Дълбокото езеро, надвесени над него; а от старите мелничари по-честити поданици на Царството няма.
Веднъж в годината, наесен, цялата общност се събира да проводи дарове за умилостивяване на Водния дух – десет чувала с узряло жито се изсипват за пир на рибите и другите водни същества, обитаващи Дълбокото езеро.
И животът продължава щастливо.
