Имало едно време в подножието на висока планина: китно малко градче. А в центъра му – весела и безгрижна детска градина, в чийто двор отеквали детска врява, песни и смях.
Всяка сутрин децата гледали към високите върхове, в чиито подстъпи растяла гъста, зелена гора и си представяли какви ли тайни чудеса се крият там.
Един ден учителките решили да зарадват своите питомци: „Отиваме на екскурзия!“
Децата запляскали с ръце, а планината насреща ги очаквала — тиха и зажадняла за детска глъчка и смях.
И така – речено, сторено! Децата се строили в редица и учителките ги повели към планинските чукари. Весела гълчава озвучила старата гора.
Когато стигнали до една широка поляна, те спрели да си починат. Учителките предложили да поиграят на криеница.
„Аз ще броя!“ извикало едно момче и затворило очи. Децата се разбягали между дърветата и затърсили скришни места между камъни, храсти и горски хралупи.
Никой не забелязал как от висотата на хребета бавно се заспускала мъгла – в началото лека и прозрачна, но с приближаването – все по-плътно сгъстяваща се. Тя буквално пленила децата и ги обгърнала в своите хладни обятия.
Когато учителките хукнали паникьосано да търсят своите питомци, те виждали дърветата, чували вятъра, .. но не и детските гласове. Не успявали да видят малките им фигурки, па макар и скрити само на няколко крачки разстояние.
А децата били все още там. Само че потънали в невидимия и безшумен свят на омагьосаната мъгла. За тях гората изглеждала сега по-мека, светла и тиха. Обгръщала ги като плътно одеало и коварно ги отвеждала все по-навътре към своята вътрешност.
Там, където ги чакала могъщата, зла магьосница Вела.
Някога Вела била красива и мила жена. Някога тя била майка.
Но преди много години загубила двете си деца в същата тази планинска гора. Търсила ги дни и нощи наред. Викала имената им, докато гласът ѝ изчезнал напълно.
Постепенно Вела намразила тъмното. Децата й били някъде там, в него – загубени и сами; и сигурно умирали от страх. Но нямало кой да ги спаси, нито да им запали светлинка, за да не се боят и плачат в страшната нощ..
Постепенно тъмата проникнала вътре в нея, угасила светлината в душата й, превърнала я в отчаяна, зла магьосница.
Сега, когато се появили децата от градината, Вела сякаш видяла своите мъници. Сетила се отново за тях и поискала да направи нещо, за да си върне, макар и привидно, загубеното им присъствие.
Тя махнала с ръка и превърнала малчуганите в малки, светещи лампички – изправени нависоко и просветващи с топла, златиста мекота сред дърветата.
Сега гората щяла да свети през цялата нощ, а загубените деца на Вела щели най-после да се почувстват на сигурно и уютно място след толкова много нощи, изпълнени с тъмнина.
Децата-лампи трептели между дърветата — с тихи и топли отблясъци те огрявали всяко скрито кътче и дивечова хралупа в старата гора. Душите им обаче се давели в плач – отнети от своите семейства и домове, те били заложници на злата магия и нейната тъжна повелителка: Вела.
Долу, в подножието на планината, градчето потънало в тиха печал. Всички часовници спрели и времето отказало да продължи своя ход.
Родителите на децата загубили съня си. Детската градина зеела пуста и празна. Учителките плачели от сутрин до мрак. Всички гледали към планината.. сякаш тя можела да им подскаже отговора.
И тогава, в една много тъмна нощ, един баща излязъл навън да поплаче. Погледнал към тъмните склонове. И ги видял – десетки светлинки. Там, където преди нямало друго, освен черен мрак.
„Те са там.“
На следващата нощ родителите и учителките на децата се събрали заедно. Запалили фенери и поели по пътеката към планината — без страх и колебание.
Гората била тиха. Но светлинките ги водели. Колкото повече се приближавали, толкова по-силно светели лампите.
И тогава… една майка прошепнала:
„Това.. не са лампи. Това са нашите деца“.
От сенките напред излязла Вела. Очите ѝ били уморени, но по-сккоро тъжни, отколкото зли.
„Не ги оставям сами“ – казала тихо тя. И още: „В тъмното е страшно. Затова ги омагьосах да светят.“
Един баща пристъпил напред: „По-страшно е.. когато не са у дома.“
Думите му се разтворили в нощта. Жената трепнала. За първи път от години очите й се напълнили със сълзи. Светлинките около нея запулсирали и започнали да се размазват.
Но всъщност ТЕ стояли там – безмълвни, неподвижни.. и целите в слух. Чакали нейното решение. Тя погледнала към тях и попитала: „Ако ви пусна.. ще намерите ли пътя към дома?“
Вместо тях с „Да“ отвърнали родителите. И още: „Ние сме тук за тях. Няма да си тръгнем обратно сами!“
Тогава магията се пропукала. Една по една светлинките започнали да угасват…
А на мястото на лампите — в тревата, между дърветата — се появили децата. Сънени. Топли. Живи.
Планината въздъхнала. А родители и деца щастливо се запрегръщали. После всички вкупом поели надолу по пътеката, към дома.
Вела останала сама. Но този път тъмнината отстъпвала място в душата й на надеждата.
Оттогава – казват хората – през някои нощи в планината пак засияват светлинки.
Но те вече не са омагьосани лампи-деца. Това са очите на Вела, които светят в тъмното, за да покажат пътя на окъснелите и объркани пътници. В тях тя разпознава отдавна загубените си деца и кой знае – може би наистина е така!
