Хроники от една ваканция
Обещавах си през последните години, че вече няма да пътувам безсмислено и просто ей така – както го правех преди. Не само заради всички поуки (глобални и лични) от 2019-та насам, но и поради чисто субективни причини – след като премине определена възраст, човек спира да се ползва от лекомислието на младостта като оправдание.. и трябва да изнамери по-смислени начини да върши нещата в живота си. Иначе язък за преживяното – остава си просто опит без поука..
И ето ме с намисленото: ще разкажа за това пътуване открай докрай. От години се опитвам да реализирам цялостен разказ за някое мое пътуване. А успявам в най-добрия случай да нахвърлям шепа фрагменти.. Сега ще пробвам да бъда последователна и да свърша нещо, с което може да съм полезна и на други..
Но стига философстване.
И така – тази година решихме да направим отново нашата седмица ваканция не другаде, а на Тасос. Посетихме за пръв път острова миналата година, 2022, и останахме приятно изненадани. Винаги сме подценявали дестинацията, може би защото е прекалено близо до София, прекалено опитомена траектория в нашите очи.. и твърде много сънародници, понякога даже досадно.
Но след като миналата година почти на шега посетихме и поизбиколихме за седмица острова, решихме че има какво още да изпитаме на това място, един вид – маркирани територии, които ни чакат за финален тур и впечатления.
И така, ето ни – пак е първи септември, и ние пак сме на път! Същия ден от годината, горе-долу по същите времена от деня минаваме през Симитли, Добринище, Гоце Делчев..; граничен пункт Илинден (217 км от вратата на дома ни дотук) ни чака празен, както беше и миналата година, преминаваме в Гърция без чакане и нерви. Препоръчвам този пункт на всички, които не си падат по няколкочасовите опашки на Кулата-Промахон, защото.. понякога всъщност си мисля, че много хора си го причиняват, тъй като така им харесва. Също както обичат да посещават претъпкани, популярни плажове, вървежни заведения и прочее стълпотворения и паметници на суетата.. Как иначе ще покажат себе си на света? Заедно с новата прическа, новите джуки, новия мускуляга, новите татуси и прочее всички нови придобивки?!
..
И така – пътят от пункт Илинден до Драма – живописен, хълмист, планински. Планината се казва Боздаг и представлява крайната, спускаща се към егейско море ниска част на Рило-Родопския масив. По хълмовете наоколо се белеят множество кариери за гранит и мрамор, много от тях закрити преди години и просто свидетелстващи, че каменарството и рудодобива са били (а може би и продължават да бъдат) един основен поминък тук. Иначе растителността се състои от ниски дървета и храсти, които дори не бих определила като истинска горска растителност.. Но само на няколко километра след границата минаваме покрай огромно, модерно предприятие за производство на пелети. Откъде ли идва материала за производството.. е само един реторичен въпрос, на който всички ние добре знаем отговора.
Не бих се учудила ако после дори ни го и връщат обратно, под формата на готови пелети. И защо не? Умният прави бизнес, глупавият зяпа.
Мисля си, нямаше ли да е чудесно, а и много по-(еко)логично с оглед на изходната суровина, ако това предприятие се намираше от другата страна на границата, в Гоце Делчевско, а от България към Гърция пътуваха готови пелети наместо дървен материал? Но дори не мога да си представя кой може да ми даде смислен отговор на този въпрос. Със сигурност ще да е някоя замогната и мастита персона, а вероятно и множество подобни персони.., и те вкупом ще ми кажат да си гледам работата, защото животът е кратък и би могъл да е дори още по-кратък. Така че – продължаваме си по нашия път напред..

Този път спираме в село Гранитис. Някогашното българско име на селото е Руждене. Разположено е във висока котловина в Ружденския проход и от всички страни е обградено от високи и стръмни планински ридове. Гледките наоколо са живописни, наистина планински, а белотата на кариерите по насрещните хълмове изглежда примамливо близка.

Селото се състои от красиви каменни къщи, с подредени дворове и много, живописно нацъфтели богородички, ружи, тагетеси, космоси.. Има две големи църкви, няколко таверни, хотел, красиво поддържана детска площадка, беседки, параклиси, централна обществена площ.. В градинката под таверната забелязвам скромен паметник, като онези в памет на загиналите от войните в началото на миналия век. Любопитството ме отвежда дотам. Паметникът е боядисан в бяло и създава впечатление за целенасочено заличени надписи. Не, не е съборен. Стои си там, на мястото. Но надписите ги няма – паметник без надписи, паметник без памет – каква ирония!

Няма смисъл да се сърдим на гърците затова. За протокола, ето какво пише в Уикипедия за героите от войните на село Руждене (по онова време с компактно българско население, по-късно изселено и заменено с гръцки бежанци от Мала Азия): „При избухването на Балканската война в 1912 година тринадесет души от Руждене са доброволци в Македоно-одринското опълчение.“ Сега вече е ясно защо паметникът, макар и да си стои на мястото, е боядисан с бяла боя, така че всички надписи по него да са невидими, нали? Няма как гърците да оставят български надписи с имена на загинали българи, родом от селото, да красят историята на ТЯХНОТО село Гранитис.
Всичко това – само за протокола. Аз нямам проблем с историята. Не изпитвам никаква носталгия по миналото. Всичко, което се случва в този свят, е закономерно, противно на мнението на някои, че е функция на вселенския хаос. Всъщност вселенският хаос, сам по себе си, е закономерен. С всички привидни случайности, които съдържа. Толкова за това. Само вмятам, че паметниците .. са носители на паметта. И не е редно надписите по тях да бъдат заличавани – от когото и да е, където и да се намират! Това е единственото, което ме подразни в село Гранитис.
..
Тъй като е още рано за обяд, правим разходка наоколо, защото ни е останало желанието да разгледаме това живописно село – още от миналата година, когато подминахме тази спирка в бързината..

Тъкмо се чудим какво може да се прави в това село, че са построили такъв голям хотел и имат функциониращи поне три-четири таверни, а хора почти не се виждат и мястото изглежда доста умряло, и в някакъв момент пред нас се изпречва новоинсталираща се временна арка за старт на туристически трейл.

Провежда се в три варианта, по три различни маршрута – 1.1 км за деца; 9 км и 21 км и стартът ще се проведе след седмица – на 7-ми септември, по случай ‘международния ден на чистия въздух за синьо небе‘, както е указано върху арката на гръцки и на английски; и освен това забелязаме чисто нови указателни табели, поставени върху прясно инсталиран каменен куб на мястото на старта. Явно хората тук полагат усилия да привлекат туристи с конкретни свои действия, а не чакайки нещо да им падне от небето, докато се оплакват колко са зле.. При това го правят огранизирано в рамките на общността.

И все пак ние оставаме скептични. Колко хора ще привлекат за този свой трейл? Как ще го напълнят тоя хотел, в средата на нищото? Ето ни нас, седнали сме тук в една от таверните, на шосето, обедно време е, а ние сме единствени клиенти, хапваме местната храна („тиганя̀“ – свинско с леко блудкав на вид, почти прозрачен, но иначе вкусен сос с много риган), пием вино и бира, които едвам сме успели да си изтръгнем от лелята-сервитьрка с помощта на жестове и много гугъл преводач..

Впрочем бирата (вергина) е без царевица, истинска бира; виното… виното е рецина и при други обстоятелства не бих го докоснала, но тук и сега – бива. Допълва се с блудкавия сос на свинските мръвки, приготвени на тиган..

И така, седим си ние двамата, хапваме без голям ентусиазъм и се тревожим за туристическия поминък на селото и кой ще дойде тук само за едната красота на подредените дворове и околните планински ридове, или да хапне някоя и друга тиганя̀.., и именно в този прекрасен миг един грамаден автобус на „Кавала турс“ изсипва точно на спирката срещу нас цялото си съдържание от туристи, които си грабват багажчетата и бодро закрачват към хотела насреща. Сякаш вселената ни прави показно̀ как не трябва да се грижим за бизнеса на другите, особено ако тези други са гърци!
Само след половин час механите ще се напълнят с гости и местно население, народ ще се разшета наоколо, а ние бодро ще потеглим към Керамоти, за да хванем ферибота за Тасос – доволни, че сме видели как работи Вселената в едно, привидно забравено от бога гръцко село.
..
Организацията на фериботната линия Керамоти-Тасос е под всякаква критика. Вярвам, че някои глупаци като нас, купувайки си билети, всъщност плащат пътуването на поне една четвърт тарикати, които минават без билет, поради организационната импотентност на собственика на линията. Или може би в по-глобален смисъл – на гърците, изобщо!
Ако има нещо, в което гърците да са абсолютно неспособни, въпреки привидния шум, който вдигат и респекта, който уж всяват.., то това е организацията на масов фериботен транспорт. Имам предвид – когато трябва да се създадат условия за много хора наведнъж, които да влязат в някаква форма на взаимодействие и съвместно случване на неща, като редене на опашка, закупуване на билет, проверка, оторизирано качване на плавателен съд, спокойно и лежерно паркиране на коли в трюма на съда.. В такива моменти само италианците са тези, които могат да им съперничат по талант.. И казвам всичко това от позицията на човек, който е пътувал множество пъти с какви ли не фериботни линии по средиземноморието, включително до някои гръцки и италиански острови, както и от Гърция за Италия или обратно, включително на плавателни съдове, управлявани от съвместни гръцко-италински предприятия – сещам се за Grimaldi Minoan Lines ferries. Майко мила, в такива моменти ми се е искало просто да се удавя в морето, при това час по-скоро..

Няма да навлизам в подробности. Оцеляхме и този път, преживявайки някак пътуването. Най-доброто на тоя воаяж е, че е кратък! Палубата иначе, типично по гръцки, е прясно боядисана, лъщи от чистота и пътуващите (гърци, българи, румънци, сърби и неголям брой западняци) се наслаждават на началото на своята ваканция в късния следобед на ранния септемврийски ден. Ето, планинската верига на Тасос изплува в очарователна мъглица пред очите ни, и само половин час по-късно вече сме в Лименас – главния град на острова. Оттам поемаме към Лименария по западния, по-кратък маршрут през Принос и Скала Марион.

За отбелязване е, че успяваме да завършим деня подобаващо – с късен плаж и къпане в морето. И с планове за опознаване на интересни кътчета от острова.
За което възнамерявам да продължа да информирам на дневна база.
Продължение, ден 2 – открийте тук!
