/Една жена, Анна Мери Робъртсън: рисуването като втора кожа/
В култура, която прославя младите гении и мълниеносния успех, животът на Анна Мери Робъртсън Моузес – позната по света като баба Моузес – се възправя като тихо, но категорично възражение. Тя започва да се занимава сериозно с рисуване в края на своите седемдесет години. Не след академия. Не след дългогодишни житейски планове и подготовки за успех. А след обикновен, старчески артрит.
И вместо в епилог, за нея това неудобство се превръща в пролог.
Преди четката: животът на една домакиня
Анна Мери Робъртсън е родена през 1860 г. в щата Ню Йорк. Работи от ранна възраст – първо като прислуга в заможни фамилии, а по-късно – като домакиня, майка и фермер. Омъжва се за Томас Моузес и двамата се установяват във ферма, първо във Вирджиния, а после отново в Ню Йорк, в района на Игъл Бридж. Двамата съпрузи имат десет деца, от които половината достигат до зряла възраст. Останалите, типично за епохата, не успяват да оцелеят при едно съществование, белязано от бедност, трудности и лишения.
Животът ѝ десетилетия наред се върти в омагьосания кръг на земеделие, домакинство, деца, сезони, реколти, празници. Светът, който по-късно ще изобрази върху платната си, не е измислен. Той е изживян.
Преди живописта, Анна Мери се увлича по бродирането. Създава самобитни картини с помощта на игла и конец. Но възрастта не прощава и с напредването ѝ, се появява артритът. Постепенно болестта се обостря и прави бродирането твърде болезнено. По съвет на близки тя решава да се пробва с рисуване, тъй като четката изглежда по-щадяща за ръцете, а същевременно ѝ дава възможност да запази най-близка до сърцето ѝ форма на себеизразяване.
Така, около 78-годишна възраст, постепенно в нея се заражда художничката.
Каквото намери под ръка..
Творческият старт на баба Моузес е далеч от романтичната представа за художническо ателие. Тя използва буквално каквото ѝ се намира под ръка: боя за стени или домашно приготвена, подръчни дъски, плоскости, остатъци от употребени платна. Вместо да чака да се сдобие с професионални инструменти и материали, просто рисува с наличното!
И това е важна, определяща особеност от нейния житейски подход: творчеството ѝ не се появява в резултат на създадени условия, а защото вътрешната необходимост е по-силна от обстоятелствата. За нея критиците казват, че чувството ѝ за постижение в рисуването се корени в способността да създава „нещо от нищо“.
Темите ѝ пресъздават живота, който познава: жътва, зимни пързалки, сцени от селския бит, празници и събития на общността. В началото композициите ѝ са едноизмерни, перспективата отсъства, а стилът ѝ е примитивен и с очевидна липса на познания. Затова пък паметта ѝ е изключително точна в детайла. Ръката ѝ обаче избягва целенасочено да изобразява обекти и предмети от съвременността, като телеграфни стълбове и трактори. Тя не рисува модерния свят. А само запомнения, от една изживяна епоха..
Любопитен трик от техниката ѝ на рисуване е, че в някои зимни сцени добавя брокат върху снега, за да улови светлината и така да подчертае блясъка му. .. Един пример как отсъствието на академични познания може да се компенсира с проницателно наблюдение и прагматичен творчески усет.
В началото баба Моузес подарява картините си на приятели и близки. Или ги продава за дребни суми по местни панаири и тържища.
Междувременно стилът ѝ се усъвършенства – тя вече рисува многопластови, панорамни композиции, със сюжетна завършеност и оформен, майсторски щрих. Така закономерно в живота ѝ настъпва 1938-ма: годината, която поставя началото на нейното професионално признание.
Витрината, която променя всичко
През 1938 г. няколко нейни картини са изложени във витрината на местна аптека в Хусик Фолс. Там случайно ги забелязва нюйоркският колекционер Луис Калдор. Той откупува всичките й наличните платна и започва да търси начин да ги представи в Ню Йорк.
Година по-късно (1939), нейни творби са включени в изложба на „непознати американски художници“ в Музея на Модерното изкуство (MoMA) в Манхатън. За жена, започнала да рисува на 78 години, това не е обикновен пробив, а културен парадокс.
През октомври 1940 г. галерия Galerie St. Etienne в Ню Йорк организира първата ѝ самостоятелна изложба под скромното заглавие „What a Farmwife Painted“.
И тук следва една от най-забавните случки: Баба Моузес не успява да присъства на откриването. Причината? Октомври е натоварен месец във фермата. Освен това, казва тя, вече е виждала картините.
Светът се устремява към нея. Не обратното..
Името „Баба Моузес“ (Grandma Moses). Славата
Прякорът „Баба Моузес“ (Grandma Moses) се популяризира чрез пресата. Първоначално галерията го лансира почти на шега, но медиите го подемат – и той остава.
В следващите години баба Моузес се превръща в културно явление. През 1952 г. излиза автобиографията ѝ „Историята на моя живот“. През 1953 г. се появява на корицата на списание Тайм. За стогодишнината ѝ през 1960 г. губернаторът на Ню Йорк обявява „Grandma Moses Day“.
Тя продължава да рисува и след 100-годишна възраст.
Умира през 1961 г. на 101 години.
Наследството
Баба Моузес се изявява като плодовит творец, създавайки за 3 десетилетия повече от 1500 платна.
Първоначално тя продава картините си за по няколко долара, в зависимост от размера им, като с течение на времето и придобитото признание, цената им нараства до порядъци от 8-10 хиляди долара.
Зимните ѝ картини напомнят на някои от известните зимни картини на Брьогел, въпреки че тя никога не е виждала негови творби.
Един немски почитател на творчеството ѝ казва: „От картините ѝ струи безгрижен оптимизъм; светът, който ни показва, е красив и добър. Чувстваш се като у дома си във всички тези картини и знаеш значението им. Безпокойството и невротичната несигурност на днешния ден ни карат да се наслаждаваме на простия и жизнеутвърждаващ поглед на баба Моузес“.
Късното начало като символ на неукротима енергия
Историята ѝ често се разказва като любопитен факт: „Започнала да рисува на 78“. Но по-същественото е друго. Тя не преоткрива себе си след екзистенциална криза. Не сменя поприще, защото търси нова идентичност. Тя просто продължава да създава – когато един инструмент спира да работи, намира друг. Не просто от иглата към четката. А от житейската проза към поезията: стопанката от селската ферма не преустановява своето съществуване, а постепенно прелива неугасващия си живец в ново превъплъщение.
Баба Моузес е символ на способността да останеш активен свидетел на собствения си живот, преследвайки мечтите си и творческата страст до пследен дъх! Доказвайки, че зрелостта може да бъде най-плодородният сезон..
На възраст, в която другите заговарят в безвъзвратно минало време, тя продължава диалога си с живота в сегашно.
