в отговор на всички, които биха тръгнали по същия път .. или на онези, които се чудят защо съм го направила..
Фрийлансър съм от 10 години. Вече спокойно мога да говоря по темата от позиция на опита, който натрупах. И определено мога да кажа, че не всичко, което имах в главата си преди 10 години (на старта), се оказа трайно валидно във времето..
Да, времето и прилежащият му опит, са единствените истински валидатори на нашите представи, аргументи, въжделения.. Така че 10-те години, които имам зад гърба си, валидираха много от моите представи за предимствата и недостатъците на фрийлансърския живот, но и опровергаха немалко от тях. Едно е сигурно: днес знам прекрасно защо съм тук, където се намирам; защо продължавам да стоя на мястото си и най-вече: че никога не е късно да взема решение и да тръгна в друга посока, ако ми стане скучно и безинтересно. Never say never, както се казва..
Трябва да направя малко въведение за хората, които не ме познават. Инженер по образование, започнах работа в телекомуникациите през миналия век (93-та година). Тогава (за разлика от сега) да започнеш работа в телекомуникациите, означаваше да започнеш в държавния телеком – просто други по онова време нямаше. За да не изпадам в излишни подробности – от 1993-та до 2016-та работих плътно като телеком инженер, без никакви пролуки. Бях се дипломирала от Техническия през 1991 година, бях родила детето си месец след дипломирането, а пред декември 1993-та, той вече беше на годинка и пет месеца. Оставих го на дневните грижи на моята баба (знам как звучи това с днешна дата, но през 20-ти век, и особено във времето на старта на т.нар. демокрация (ужасяващо гладни времена), уверявам ви: нещо подобно изглеждаше напълно в реда на нещата.
И така: от декември 1993 година до август 2016 година аз работих без прекъсване: в държавния телеком; в приватизирания вече държавен телеком БТК; и в още два частни телекома, нямащи връзка с БТК. През всички тези години работих напрегнато, в първите десетина години вкл. на нощни смени и разположения, а после на ненормиран работен ден, често по 10+ и повече часове на денонощие. Винаги с телефон до главата, дресирана да вдигам не по-късно от второ повикване, независимо кой час от нощта е: да си инженер в телекомуникациите (включително и технически директор, какъвто бях през последните 8 години) означава да си полубуден 24/7. Поне за мен беше така..
Когато през 2016 година се оказах изправена пред условия, които бяха в разрез с моите разбирания за бизнеса – се почувствах безусловно насърчена да си бия камшика (нещо, което обмислях поне година или две преди това). Не на последно място – в личен план вече можех да си го позволя. Синът ми беше отскоро дипломиран cum laude магистър по инженерни науки от реномиран холандски технически университет и си беше поел живота в свои ръце. Няколко години по-рано не бих си позволила лукса да мисля за фрийлансър-стване..
Разбира се – моят мъж също има заслуга във всичко това и то – решаваща. Той просто застана зад мен и каза: „Прави, каквото смяташ за правилно!“ По онова време аз бях на 49. Бях наясно, че много трудно ще си намеря работа, подобаваща на високите ми очаквания (не само като заплащане, а и като същина). От директорска позиция винаги е малко трудно, особено когато имаш изисквания към всеки аспект на работата, в т.ч морален..
Знаех, че повече няма да работя на трудов договор с работодател. Дори не си и направих труда да се предлагам тук-таме, където имах подсказки, че може да ме вземат. От самото начало ми беше ясно, че оттук нататък ще се справям с професионалния си живот сама.
Няма да ви отегчавам с подробности през какво минах.. В началото успявах да си осигуря участие в аутсорнати телеком проекти, и заработвах добре. После дойде КОВИД-а, и с него – пълната стагнация на външни за изпълнение проекти. Разбира се – появиха се и напълно назависещи от епидемията фактори, които рязко стесниха потока от проекти, по които преди това ми се удаваше да се включа. Използвах вакуума, за да се преквалифицирам. Записах дистанционни обучения в СофтУни и смених напълно професионалната си област. Заех се с дигитален маркетинг – във всичките му интересни (за мен) аспекти: SEO, съдържание, дизайн. Завърших всичките си обучения с пълно отличие. Продължих в същия дух и през следващите години. Започнах да си намирам интересна работа: писах книги като ghost writer, транскрибирах видеа, пробвах се в web дизайн, изучих рекламните платформи, но най-вече – научих се да оптимизирам сайтове и да генерирам съдържание. И го правя. Получава ми се. Понякога работя до малките часове на денонощието, и напълно забравям колко е часа. Всички, които някога са правили нещо интересно в живота си – ще ме разберат. Останалите.. ами те просто не стават за фрийлансъри. Безсмислено е да четат този текст.
Ако днес някой ме пита защо съм фрийлансър, бих му отговорила така:
- Защото това ти позволява сам да си определяш за какви проекти и бизнеси да работиш и за какви – не, от позиция на интереси, полза, морал, съвместимост; също така: избираш хората с/за които да работиш;
- Защото това ти позволява сам да си определяш темпото, работното време (колко часа дневно и по кое време на денонощието) и ти дава свобода и динамика;
- Защото можеш да отделяш необходимото време на други важни неща в живота ти – поддръжка на дома; смислени занимания в полза на себе си и на другите; грижа за важни хора от близкия кръг, когато те имат нужда от теб;
- Защото можеш да се храниш, обличаш, дишаш и функционираш по предпочитания от теб начин (у дома или другаде, но не в офиса) – без климатици, без кетъринг и сходно приговена джънк храна, без да търпиш всички непоносимости на офис обстановката, в т.ч. нетърпими колеги, с техните тъпи вицове и корпоративен спам. Накратко: fuck the corporate culture.
- Защото можеш да се чувстваш истиски полезен и смислен 24/7, вместо да си недоспиваш и недоживяваш, за да допринасяш за това някой богат shareholder да става още по-богат отколкото е, срещу оскъдни трохи от трапезата му, били те и възнаграждение на „високоплатен наемник“. По-добре: по-малко, но по-смислено!
Ако обаче ме питате кои НЕ СА нещата, заради които съм фрийлансър, бих ви отговорила така:
- Не съм фрийлансър от нямане какво да правя. Да си фрийлансър не означава, че разполагаш с безкрайно и несанкционирано свободно време, в което например да правиш всякакви безплатни услуги (в т.ч. професионални) на приятели, тъй като „ти така и така нищо не правиш по цял ден и разполагаш с всичко си време“ и очевидно си си надвил на масрафа да не работиш (!!!), така че защо да не направиш нещо-за-без-пари-за-свой-човек;
- Не съм фрийлансър с идеята да живея в неспирна забава и веселба. Да си фрийлансър не означава, че си се научил да живееш от въздуха, че си станал слънцеяд или нещо подобно и животът ти може да представлява поредица от моменти, в които пиеш кафе (или вино), гледаш телевизия, тичаш в парка, ходиш на йога или физиотерапия, и накратко: си гледаш кефа. Не си фрийлансър, защото не искаш (или не ти се налага) да работиш , и в този ред на мисли – удоволствието си е удоволствие, а работата си е работа – никой не знае, че докато той спи нощем, ти може и да работиш, за да си наваксаш дневната свобода – това е просто още един начин на живот, избран по собствено желание, а не вид кралска привилегия;
- Не съм фрийлансър с идеята за изкарване на лесни пари. Да си фрийлансър не означава, че изкарваш пари от нищо, точно наопаки: ако човек може да си намери работа, за която да му плащат и моментите, в които си пили маникюра, чати по месинджър или пие кафе с колеги, то на фрийлансъра му се плаща само за конкретна (свършена!) работа. Той може да си пили маникюра колкото си иска, да пие по 100 кафета на ден и да не излиза от личния си месинджър, но едно е сигурно: няма как да монетизира тези моменти! Накратко: не съм станала фрийлансър, за да взимам пари за нищо и съм наясно, че такъв филм в моето професионално амплоа е невъзможен. Също така: съм ОК с това – въпрос на избор!
- Не съм фрийлансър, за да се отдавам безпроблемно на собствените си проекти. Да си фрийлансър не означава, че имаш много време за своите си неща. Често дори не ти остава никакво. Сметките се плащат с пари, така че не можеш да си позволиш да развиваш своите некомерсиални проекти така, както би ти се искало. Погледнете този сайт, и ще разберете какво ви казвам: той е мой личен, некомерсиален проект. Ако можех да си го възложа срещу заплащане, той щеше да изглежда по съвсем различен начин, но не мога.. Както се казва – обущарят често ходи бос..
И все пак, все пак – харесвам решението си да съм фрийлансър. Препоръчвам то да бъде добре обмислено и претеглено от всеки преминал във фаза на живота си, в която му е непосилно повече да се преструва и търпи, че понася корпоративната „култура“; загубеното време в офиса (и за пътуване дотам и обратно); некомфортния корпоративен дрескод; фалшивата любезност към хора, заслужаващи шут в задника и други подобни.. и който вече отговаря само за себе си във финансов аспект (няма подрастващи и учащи деца, неплатени ипотеки и прочее задължения).
