/притча за фрагментите и общата картина/
Тя бе една от трите обитателки в сградата. В стаята й имаше прозорче. Не много голямо, но я устройваше. Не искаше да се мести в друга стая, нито да излиза от сградата. Прозорчето й беше достатъчно, за да се информира за живота отвън. Редовно се натъкваше на една и съща мъчителна гледка – тънка пръчка шибаше енергично по разцъфналия цвят на ябълковото дърво отвън и той се ронеше зрелищно сред клоните. В тези моменти тя изпитваше гняв към жилавата шибалка и съжаление за похабения ябълков цвят.
Стаята с етаж по-долу бе оживена от присъствието на друга обитателка. Там прозорецът бе двойно по-голям и показваше части от две съседни дървета. Често клоните им се огласяха от птичи трели, като се превръщаха в арена на оживени врабешки гонитби. После внезапно се появяваше онази същата шибалка, и захващаше ожесточено да бие по ябълковите корони, прогонвайки ятото. То отлиташе със залпове птичи крясъци. Така и не успяваше да си поиграе на воля из разцъфналите клони.
И тази обитателка изпитваше гняв към шибалката. И разбира се – съжаление към пропъдената птича компания.
Трета обитателка живееше още етаж по-надолу. От време на време тя чуваше птичите крясъци и шибащите удари на пръчката по двете дървета, но гледката от прозореца не стигаше, за да задоволи любопитството й какво точно става навън.
Така че в някакъв момент тя се обу, излезе от стаята, изтича надолу по стълбите и отвори широко вратата на сградата. Точно в този момент двата хищни котарака от съседния двор се нахвърляха с бясна скорост върху дърветата, с току-що накацали в короните им врабци. Тогава, от другата страна изскочи хлапето на хазяйката, грабна подпряната пръчка и започна да млати с все сила по клоните. Врабците изхвърчаха с оглушителни крясъци, а котараците се измъкнаха ловко през дупката в плета. Там застинаха в изчаквателна поза, с погледи, втренчени в клоните. Следващия път, мислеха те, ще бъдем по-бързи от пръчката.
А хлапето захвърли шибалката, потри доволно ръце и помаха на птиците, кацнали отвън, върху жицата…
Третата обитателка облекчено въздъхна, извади бонбони от джоба си и му ги подаде.
После двамата седнаха на пейката да побъбрят за нещата от живота.
…
Всеки вижда толкова, колкото му e отредено от прозореца в стаята. Малцина са онези, които не се задоволяват с фрагментите и излизат от ленивия комфорт на стаите си. Те са именно, които прозират до същността…
